Владимир Сергеевич Соловьов “Три разговора”

За войната, за прогреса и за края на всемирната история, включително и кратка повест за Антихриста

Част 2

13.03.2015

Тук се намесва генералът и той разказва следната история:

Генералът: „Вижте, след като става въпрос за лична съвест, аз бих искал да ви разкажа нещо важно, което има пряко отношение към този разговор. Но преди да ви го разкажа, аз бих искал да заявя, че в нравствено отношение аз заемам средно положение. Нито съм бял като сняг, нито пък съм черен като катран. Нямам някакви изключителни морални добродетели, нито пък ми е присъщо някакво особено злодейство. В живота си съм действал по съвест и не мога да определя дали съм бил подбуждан от истинско добро, или пък съм го правил поради душевна слабост. А може и да съм го правил поради тщеславие или по навик. Не знам, пък и не това е най-важното.

В живота ми обаче има един случай, който изобщо не може да бъде омаловажен. За него знам със сигурност, че е подбуден от добри сили и от нищо друго. Именно по време на този случай знам, че съм изпитал пълно морално удовлетворение и дори в известен смисъл може да се каже, че съм изпитал даже някакъв душевен екстаз. Тогава действах без абсолютно всякакви съмнения, разсъждения или колебания. И това добро дело си остава в паметта ми и до ден днешен като най-добрия, най-чистия мой спомен. Можете и да се учудите, но това мое единствено добро дело беше свързано с убийство. При това не малко убийство. Става въпрос за това, че за някакви си 15 минути тогава убих доста повече от хиляда души.”

Неговите думи карат всички да ахнат в един глас. Основните емоции са недоумение и недоверие. Генералът обаче с напълно сериозен тон продължава своя разказ:

Аз не съм ги убивал естествено собственоръчно. Използвах за тази цел шест оръдия и няколко картечници. Аз знам, че по днешните мерки вие можете да ме определите като „милитарист“ или нещо подобно. Истината е, че аз по принцип не мога да кажа, че избиването на хиляди хора е нещо добро, независимо каква е тяхната националност. Но в дадения случай ставаше дума за нещо много различно. Дори и сега, когато вече е минало доста време, не мога да разказвам спокойно този случай, без да се вълнувам. Предполагам, че се сещате, че става въпрос за последната Руско-турска война от 1878 г. Тогава служих в Кавказката армия.

Башибозук - картичка от Отоманската империяБашибозук. Картичка от Османската империя.

Впрочем тук трябва да направим едно отклонение за българския читател и да поясним следното. Не всички знаят, че Руско-турската война от 1877-1878 г. всъщност се е водила на два фронта и с две армии. Единият фронт е бил западният, който пресича Дунава и впоследствие освобождава България. Дунавската армия е наброявала 185 хиляди души и е разполагала с 810 оръдия. В тази армия се влива и българското опълчение, което се е намирало под ръководството на руския генерал Столетов. То е наброявало 7,5 хиляди души.

В същото време на изток от Черно море се е биела Кавказката армия. Тя е наброявала 75 хиляди души и е разполагала с 276 оръдия. В помощ на Кавказката армия са се биели грузински, арменски, азербайджански и осетински опълченци. Благодарение на действията на Кавказката армия Русия успява да си върне южните области на Бесарабия, които преди това е била загубила през 1853-1856 г. в Кримската война, и да присъедини към своята територия Батум и Карската област. Та генералът в своето повествование говори, че той се е сражавал на източния фронт, т.е. в Кавказката армия. След това малко отклонение продължаваме с неговия разказ.

Starozagorskoto klane - 2Кланета, провеждани от башибозуци.

„Бяха ми дадени драгуни от Нижний Новгород (пехота, качена на коне), около триста кубанци (националност близка до украинците, но клонящи много повече към руснаците, без да губят изцяло самоличността си), една конно-артилерийска батарея и казаци (казаците са предците на съвременните украинци). Изобщо няма нищо весело по тези места. Горе в планините е красиво, но долу в низините само се виждат пусти, опожарени села и изпотъпкани ниви. И ето, че на 28 октомври се спускаме ние в долината. На картата беше обозначено, че там има голямо арменско село. В действителност селото беше опожарено и унищожено: димът се виждаше от голямо разстояние. Предупредих отряда си да внимават, тъй като ходеха слухове, че можем да се натъкнем на силна кавалерийска част. Вървях с драгуните, а казаците бяха отпред. Близо до селото пътят прави завой. Гледам казаците са се заковали на едно място и все едно, че са се вкаменили. Аз пришпорих коня напред, но даже още преди да видя гледката, която се откри зад завоя, се досетих, че става въпрос за башибозуци, тъй като във въздуха се носеше смрад на изгоряло човешко месо.

Пред мен се открои огромен обоз с арменци, които явно са се опитвали да избягат. Башибозуците са ги настигнали и те не са могли да се спасят. Башибозуците запалили огън под каруците, а арменците завързали към каруците. Някои завързали за главата, други за краката, други за ръцете, така че да не могат да бягат. А в същото време башибозуците горели жертвите си на бавен огън, за да могат тези хора да умират, колкото се може по-бавно и по-мъчително. Видях жени с отрязани гърди и разпорени кореми. Ще ви спестя всички подробности. Но има една сцена, която не мога да забравя и която и досега ми е пред очите. Една жена беше така завързана за осите на каруцата, че да не може да си върти главата наляво или надясно, а задължително да гледа право напред. Гледам я – нито е горена, нито е драна като останалите, а само лицето ѝ беше изкривено и замръзнало в някаква ужасна гримаса. Явно тази жена беше умряла в буквалния смисъл на думата от ужас. Пред нея беше вбит в земята един стълб, а на него беше завързано голо бебе – най-вероятно това е бил нейният син. Целият беше овъглен и очите му бяха извадени. А до него беше захвърлена решетка с изстинали вече въглени.

Като видях това, изведнъж ме налегна огромна мъка. Стана ми противно да гледам Божия свят и започнах да действам някак си машинално. Заповядах на войниците да продължат напред и влязохме в изгореното село. Нищо не беше останало от него. Изведнъж гледаме от един сух кладенец изкача някакво чучело. Целият мръсен, дрипав, изподраскан, падна на земята и ни говори нещо на арменски език. Вдигнахме го и го разпитахме. Оказа се селянин от едно друго село. Беше мъничък човечец, но съобразителен. Дошъл нещо да търгува в това село, когато жителите му решили да бягат. Тъкмо вече тръгвали и ги нападнали башибозуците. Според него били 40 хиляди. Естествено не му е било до това да ги брои точно колко са. Успял да съобрази да се скрие в кладенеца. Чувал крясъци, вопли и стонове и по това разбирал горе-долу какво се случва. После чул, че башибозуците се върнали и тръгнали по другия път. Значи, казва той, сигурно са се запътили към моето село и с моите съселяни искат да направят същото. С две думи, реве човекът, тръшка се и не знае какво да прави.

И тук като че ли на мен свише ми се даде просветление. Сърцето ми пак се стопли и си върнах предишното присъствие на духа. Питам арменеца, отдавна ли тези изроди са тръгнали оттук? Той казва, може би преди три часа.

– А колко път има до вашето село, ако се язди кон – питам го.

– Може би малко повече от пет часа.

– Значи за два часа не можем да ги догоним. О Боже Господи! А има ли някакъв по-кратък път до там?

– Има, има, ако минем през клисурата. Този път е много кратък. Много малко хора го знаят.

– А конете могат ли да минат оттам?

– Могат.

– А оръдията?

– Ще бъде трудно. Но е възможно.

Заповядах да качат арменеца на един кон и тръгнахме след него. Как сме се провирали през тези храсталаци не си спомням много добре. Всичко правех машинално. Само в душата ми имаше някаква извънредна лекота, все едно че летя с крила и имам пълната увереност: знам КАКВО трябва да се прави и чувствам, че ЩЕ БЪДЕ направено.

И ето че най-накрая преминахме и последния пролом, след което излязохме на главния път. Тук виждам арменецът ни прави знаци да спрем, защото ето ги башибозуците. Отивам аз напред на челната линия и гледам в бинокъла. Конница не видях и 40-хилядна армия също. Но със сигурност имаше поне 3-4 хиляди души, а може би и 5 хиляди. Тези дяволски изчадия видяха казаците и тръгнаха към тях, защото ние точно им излизахме на левия фланг. Започнаха да стрелят по нас с пушките си. И като гледах как тези азиатски чудовища стрелят с европейски пушки ми стана много странно, защото външно погледнато приличаха едва ли не на истински хора. И виждам, че ту тук, ту там някой от моите казаци пада от коня, улучен от техните куршуми. Идва при мен командирът на едната ескадрила и ми казва:

– Заповядайте да ги нападнем, Ваше превъзходителство! Защо ще стрелят по нас като по яребици, докато ние установяваме оръдията? Много бързо можем да ги разгоним.

– Потърпете малко мили мои. Каква полза от това, че ще ги разгоним? На мен Господ ми заповядва не да ги разгоня, а да ги унищожа!

После заповядах на две ескадрили да настъпват хаотично и да започнат с тези изчадия престрелка, а после да отстъпят бързо в направление на оръдията. Една ескадрила оставих да маскират оръдията, а драгуните поставих отляво. Целият просто треперя от нетърпение. Виждам пред себе си овъгленото бебе с извадените очи, а някои от казаците ми продължават да падат тук и там. Боже Господи!

Starozagorskoto klane - 1Накрая казаците се включиха в престрелка с башибозуците, а после стремително започнаха да отстъпват назад. А дяволската пасмина с неистови викове тръгна да ги преследва. Дори и престанаха да стрелят, просто тичаха с всичка сила към нас. А казаците, като стигнаха на около 400 метра от оръдията, изведнъж се разсипаха като пясък, изпокриха се и изчезнаха. Виждам, дошъл е часът на волята Божия. Готови за стрелба! Огън! Бий!

Господ благослови всичките мои шест оръдия. Такова дяволско скимтене и ръмжене не бях чувал, откакто съм се родил. Те още не бяха се опомнили, когато ги почнахме с картечниците. Гледам цялата орда се юрна назад. И тук им дадохме по още един залп с оръдията. И настана една невероятна бъркотия. Все едно, че бяхме хвърлили няколко запалени клечки кибрит в един мравуняк. Тръгнаха да се спасяват във всички възможни посоки, натискат се и се раняват един друг. И точно в този момент заповядах на казаците и на драгуните да ги нападнат от левия фланг. Посякоха ги като зелки. Почти никой не успя да се спаси. Тези, които не ги достигнаха куршумите на картечниците, ги довършиха сабите на войниците.

Гледам, някои от тези изроди хвърлят оръжието и скачат от конете – искат да се предадат. Даже не ми се наложи да издавам заповеди. Хората ми сами разбираха какво трябва да се направи. Какви ти там пленници – всички бяха посечени до един!

Ако тези безмозъчни дяволски изчадия след първите два залпа на оръдията се бяха сетили, вместо назад, да тръгнат да се бият напред, то тогава всички ние най-вероятно щяхме да загинем. Те имаха числено превъзходство и нямаше да ни дадат възможност да заредим оръдията трети път. Но не им стигна мозъкът да го направят.

Бог е с нас! Всичко свърши. На душата ми стана чисто и светло. Събрахме своите убити – тридесет и седем души бяха предали Богу дух. Сложихме ги на едно равно място в няколко реда и им склопихме очите. Имаше в третата батарея един унтерофицер. Казваше се Одарченко. Той имаше удивителни способности. Ако се беше родил в Англия, сигурно щеше да стане премиер-министър. А вместо това беше попаднал в Сибир, поради това че беше оказал съпротива на властите. Те се опитали да затворят някакъв старообряден манастир и да заличат гроба на някакъв почитаем старец, а той се възпротивил. Извиках го и му казах: „Одарченко, намираме се на поход и нямаме свещенослужител. Ти ще ни бъдеш поп. Прочети нужните молитви за погребение“. А той разбира се, се съгласи с най-голямо удоволствие. „Радвам се да се старая, Ваше превъзходителство“. Намериха се и други доброволци, които пееха молитвата, заедно с него. Само истинско свещеническо разрешение на погребение нямаше как да получим, но всъщност нямаше и нужда. То беше дадено предварително от словото Христово относно тези, които проливат своята кръв в името на другите.

f3770d279726dd1729b3eaa5b55Това беше един облачен, есенен ден, но преди да залезе слънцето, небето се проясни. Долу дерето тъмнее, а на небето се появиха разноцветни облаци, все едно че се събираше Божията армия. А при мен, в душата ми все едно имаше светъл празник. Настъпи тишина и почувствах някаква необикновена лекота, все едно цялата житейска нечистота беше измита от мен и всичките земни тежести бяха свалени от плещите ми. Изобщо в душата ми настъпи някакво райско състояние – все едно чувствам Бога и това е единственото, което ме изпълва. И когато Одарченко започна да споменава загиналите на бойното поле войници поименно, изведнъж разбрах нещо. Те бяха дали своя живот за вярата, за царя и за отечеството. Но официалното говорене на високопарни слова изобщо не е важно. А важното беше това, че загиналите войници бяха част от христолюбивото войнство и че войната както и преди е била, така и сега е, пък и за в бъдеще завинаги ще си остане велико, честно и свято дело!

Князът (след кратко мълчание): „А когато погребахте своите войници в това светло настроение, нима съвсем не си спомнихте и за огромното количество умрели и сред другия лагер?”

Генералът: „Да, разбира се. Затова заповядах на войската ми да започне бързо да се придвижва нататък, защото техните трупове вече започваха да смърдят. Как бихте искали да постъпя другояче в тази ситуация? Аз не можех да давам християнско погребение на тези чакали. Те не бяха нито християни, нито мюсюлмани. Само дяволът знае какви бяха точно. Дори напълно да се бях побъркал и да ги погребвам в земята според християнския морал и традиции, вие самият веднага бихте ме обвинили в религиозно насилие. Тези нещастници, докато бяха живи, съвсем открито се молеха на дявола и използваха огън в своите ритуали, мъчения и обреди. Как можех след смъртта да ги подлагам на християнски погребални церемонии, когато те самите приживе ги считаха за суеверия и за лъжехристиянство?

По-скоро моят проблем беше от съвсем друго естество. Повиках командирите на ескадрилите и изрично им заповядах да не се приближават на по-близо от 10 метра от тази сатанинска пасмина. Защото видях, че някои казаци вече изгарят от нетърпение да им пребъркат джобовете, какъвто си им е обичаят. А не се знае каква зараза биха прихванали от тези уроди. Да потънат в дън земя дано!”

Князът: „Правилно ли ви разбирам? Вие не сте искали казаците да започнат да грабят труповете на башибозуците не за друго, а понеже сте се бояли да не прихванат от тях някаква зараза?”

Генералът: „Точно от това се безпокоях най-много. Мисля, че го казах съвсем ясно.”

Князът: „Но нали вашите казаци са принадлежали към христолюбивото войнство?”

Генералът: „Казаците ли? Те са истински разбойници. Винаги са си били такива.”

Князът: „Имам чувството, че сънувам.”

Генералът: „Нито пък аз мога да ви разбера. Какво всъщност ме питате вие?”

Политикът: „Князът, предполагам, е удивен, че вашите идеални и едва ли не святи казаци изведнъж се оказаха истински разбойници.”

Князът: „Да, така е. Освен това аз не мога да се начудя как така войната може да бъде ‘велико, честно и свято дело’, когато от думите ви излиза, че това е просто борба на едни разбойници с други?”

Генералът: „А! Ето какво било! ‘Борба на едни разбойници с други’. Именно в това е и цялата работа, че тези ДРУГИ, за които говорите вие, са всъщност хора от съвсем различен сорт. Или вие действително смятате, че да се открадне нещо от труповете на убитите врагове и да се пече на бавен огън невинно дете пред очите на майка му са престъпления от един и същ порядък? Ето какво ще ви кажа. Моята съвест е абсолютно чиста! Тя е чиста до такава степен, че понякога от цялата си душа съжалявам, че тогава в това сражение не загинах и аз, след като дадох заповедта за последния унищожителен залп. Аз нямам ни най-малко съмнение, че ако тогава бях умрял в тази битка, моята душа, заедно с душите на останалите тридесет и седем войници, щеше да бъде незабавно представена пред Всевишния и всички ние щяхме да заемем своето място в Рая, редом до добрия разбойник, описан в евангелието, който е издъхнал на кръста, редом до Христос. Вие предполагам сами разбирате, че неговият образ не е поставен в Библията случайно? В него е заложен голям смисъл.”

Князът: „Това е така, но вие никъде няма да намерите в Библията пасаж, който да утвърждава, че добрият разбойник е ‘запазена марка’ само за хората, принадлежащи към един народ и към една религия.”

Генералът: „Що за глупости говорите? Кога ме чухте да разделям хората по националност и религия? Да не би арменците да са ми земляци или пък да са мои едноверци? Или пък да съм се спирал обстоятелно на въпроса каква е точно религията на тези адски изчадия, които разнесох на парчета с оръдията и картечниците?”

Князът: „Това е така, но ето че и досега не се сетихте, че тези адски изчадия са все пак хора. А във всеки човек има и добро, и зло. И всеки разбойник, независимо дали е той казак или башибозук, може да се окаже на мястото на добрия разбойник от евангелието.”

Генералът: „Честно казано не мога да разбера вашата логика. Първо говорихте, че злият човек е подобен на див звяр. А сега казвате, че тези изчадия дяволски, башибозуците, може да попаднат в категорията на добри разбойници? И всичките тези аргументи вие си ги съчинявате с една-единствена цел – намирате си причини да обосновете защо и косъм не бива да падне от главата на злодеите. А на мен моят разум ми диктува, че това дали в един човек има заченки както на добро, така и на зло изобщо не е най-важното. Най-важното е коя от тези две съставки преобладава.

Ето например от гроздовия сок може да се направи както вино, така и оцет. И ето пред вас стоят две бутилки – в едната е налято добре отлежало, доброкачествено вино, а в другата има оцет. Като знаете, че в бутилката е налят оцет, вие няма да започнете да пиете от него с пълни чаши, нали така? Нищо, че и тази, и другата течност са направени от една и съща субстанция, тоест от гроздов сок. Защото ако имате неблагоразумието да постъпите по този несъобразителен начин, не чакайте да ви се случи нищо хубаво. Най-много сериозно да си повредите стомаха. В дадения случай оцетът в такива количества ще е вреден както за вас самия, така и за приятелите ви, ако имате неблагоразумието и тях да увещавате да го пият в такива количества.

Всички хора били братя! Каква нелепост! Раждат се братя в едно и също семейство и тръгват по съвсем различни пътища. Единият става светец, а другият злодей. За мен няма абсолютно никакво значение дали мой брат е Авел, или Каин, или и двамата заедно са ми братя. Ако видя, че Каин дере кожата на Авел, така ще го напердаша, че никога повече и наум няма да му дойде да твори зло. И ще направя това именно от братска любов. А вие ме укорявате, че не съм обичал ближния си. Точно обратното. Именно защото обичам ближния си, затова съм се намесил. Ако ми беше все едно, ако бях безразличен и ако носех каменно сърце, тогава просто бих отминал по пътя си и не бих се намесил.”

Князът: „Но защо обезателно поставяте въпроса така: или да си отминете по пътя, или да разпердушините всички злодеи?”

Генералът: „Ами защото трети вариант реално не съществува. Вие преди предлагахте вариант, при който всички ние да започнем горещо да се молим на Бога с надеждата, че той пряко ще се намеси да разреши конкретните ни житейски проблеми. Как изобщо си го представяте вие това? Или вие си въобразявате, че Господ мигновено и със собствената си десница ще вразуми всяко дяволско изчадие? Но доколкото ние всички тук видяхме, вие сам се отказахте от този метод за решаване на проблема, който сам преди това предложихте? Аз ще ви кажа, че този метод може и да има своето приложение в някои случаи. (Българите казват: Господ помага, но в кошара не вкарва.) Ето и благочестивите хора казват молитва преди ядене, а след това какво правят? Дъвчат храната със собствените си челюсти. Господ не дъвче храната вместо тях. Така и аз. Казах си първо молитвата, преди да заповядам огън по неверниците, но след това от думи пристъпих към конкретни дела.”

Князът: „Това, че сте се молили, преди да убивате, естествено е кощунство. Трябва не да се молите на Бога, а да действате според неговите заповеди.”

Генералът: „Тоест?”

Князът: „Който в действителност е проникнат изцяло от духа на евангелията, той ще намери в себе си достатъчно сила да се противопостави на злото и без да убива. Той ще може да направи това с жестове или с излъчването на целия си външен вид и осанка. Такъв човек така ще подейства на тъмните сили, че те веднага ще се откажат от пъклените си намерения и ще бъдат наставени на правия път.”

Генералът: „Вие чувате ли се какво говорите? Вие виждали ли сте с очите си башибозуци? Вие знаете ли какво представлява тази черна пъклена пасмина? Значи докато те извършват своите сатанински ритуали чрез въглени и огън, изгаряйки бавно и мъчително деца, забити на колове пред очите на майките им, аз съм длъжен да им правя убедителни жестове и да им произнасям трогателни слова?”

Господин Z: „Тук трябва да признаем, че словата в дадения случай не биха могли да бъдат чути, поради голямата дистанция на двата вражески отряда. А що се касае до жестовете, то в дадения случай и аз се съгласявам, че по-добри жестове от тези на оръдията и картечниците не могат да бъдат измислени.”

Дамата: „Освен това трябва да признаем, че генералът и башибозуците в никакъв случай не биха могли да разговарят дори и при най-добро желание един с друг, понеже те са говорили на съвсем различни езици.”

Князът: „Аз и не казах, че именно генералът или някой от неговата свита би могъл да произведе необходимия ефект, за който говорех. По-скоро ставаше въпрос за някой, който ДЕЙСТВИТЕЛНО е проникнат изцяло от най-чист евангелски дух. Аз съм сигурен, че такъв морално извисен човек би могъл да въздейства на башибозуците или на който и да било друг и да събуди в тях доброто, което се таи във всяко едно човешко същество.

Господин Z: „Вие действително ли така мислите?”

Князът: „Изобщо не се съмнявам в думите си.”

Господин Z: „А как мислите вие? Христос бил ли е достатъчно проникнат от истински евангелски дух?”

Князът: „Що за въпрос?”

Господин Z: „Въпросът е резонен, понеже аз искам да знам, след като Христос е бил проникнат от възможно най-чистия евангелски дух, защо той тогава не е подействал със своята сила на Иуда, на цар Ирод, на еврейските първосвещеници и най-накрая на злия разбойник, който е бил разпнат от другата му страна, и за когото всички забравят? Защото в този ден освен добрият разбойник, който се е спасил чрез разкаяние, е умрял и още един разбойник, който до последно не се е разкаял, и следователно душата му не се е спасила. Нали вие самият казвате, че за човек напълно проникнат от истински християнски дух няма нищо невъзможно? Съгласете се, че логиката ви куца и то ужасно много.

Събор на архангелитеЩе се наложи да се разделите с едното от двете си твърдения: или трябва да се разделите с вашия навик да се позовавате на Христос и на евангелието като на всесилна инстанция, или трябва да се разделите с вашия морален оптимизъм. Защото третият път, който е доста добре утъпкан, е всъщност затворен за вас. Той се състои в това да се отрича изобщо евангелието и да се провъзгласява, че Христовото събитие изобщо никога не се е случвало. Към този трик може да прибягва всеки друг, но не и вие в качеството си на княз.

Както и да се опитвате да „обработвате“ и „масажирате“ евангелските текстове, главното в тях си остава напълно безспорно. А именно, че Христос е бил подложен на жестоки преследвания и е бил осъден на мъченическа смърт. В основата на всички страдания, на които е бил подложен той, е стояла злобата на неговите врагове. Напълно ясно е, че той самият в нравствено отношение е останал над всичко това. Ясно е, че той не е искал да се съпротивлява и че е простил на враговете си. По тези въпроси спор няма. Но възниква въпросът, защо след като вече е простил на враговете си, той не е направил това, което вие предлагате?

Тоест защо не е избавил душите на палачите си от тази ужасна тъмнина, в която те са се намирали? Защо той не е победил тяхната злоба със силата на своята кротост? Защо не е пробудил дремещото в тях добро, не ги е просветил и не ги е въздигнал духовно? С една дума, защо той не е подействал на Иуда, Ирод и на юдейските първосвещеници? И защо неговите слова са имали ефект само върху единия разбойник и са нямали никакъв ефект върху другия? Има само два възможни отговора. Или не е искал, или не е могъл. Тогава следвайки вашата логика, скъпи князе, излиза, че Христос не е бил достатъчно проникнат от истински евангелски дух. Най-сърдечно ви поздравявам с това откритие!”

На това място гостите прекъсват своя първи разговор и се отправят да обядват, като се уговарят на следващия ден да се съберат пак, за да проведат своя втори разговор.

Въпроси за размисъл към българския читател:

  1. През последните няколко години южната граница на България се пресича от десетки, а може би и от стотици хиляди мюсюлмански бежанци. Една голяма част от тях остават да живеят в България и получават жилище, храна и подкрепа от българската държава. Според някои източници средствата, отделени за бежанците, надхвърлят доста заплатите на работещите българи. Виждате ли някаква връзка между това, което е говорил през 12. век Владимир Мономах пред своите съотечественици и случващото се сега?
  2. Руско-турската война от 1877-1878 г. се води, за да се защити българският народ, (който е събирателен образ на „жертва“) от османските поробители. Войната в Източна Украйна от 2014-2015 г. се води, за да се защити мирното население в рускоговорящите райони от методично изтребление. Намирате ли тези две войни за оправдани от християнска гледна точка? Кой в тези два случая е, образно казано, „агресорът“? Как е била спасена жертвата в първия случай? Как трябва да се постъпи във втория?
  3. Населението на България се е стопило през последните 25 години на „преход“ с най-малко 2 милиона души. Някои твърдят, че реалната загуба на население е всъщност даже 3 милиона. Това е равносилно на национална катастрофа, тъй като дори да съберем всички жертви от всички войни, които е водила България от основаването на Първата българска държава по времето на хан Аспарух досега, пак няма да се съберат толкова много жертви. Може ли тогава да се твърди, че всички политически партии, които се изредиха да управляват за последните 25 години взети заедно, са събирателен образ на „злодея“, а целокупният български народ е събирателен образ на „жертвата“, която бива методично малтретирана, постепенно изгаряна на бавен огън и в крайна сметка, убивана? Какво трябва да се направи, за да се спаси жертвата?

ochakov-sturm-big