За ползите и вредите от заемите

24.02.2015 г.

ZaemiСкандалът около планирания от правителството на Борисов-2 нов външен заем продължава да се разраства. Но моето лично впечатление е, че темата започва да се измества към интригите и дребнавостта, затова реших да напиша тази статия, за да се върнем към основния въпрос: „Що е заем и има ли той почва у нас?“. Чухме и от ляво и от дясно и от центъра, че въпросът дали ще вземаме дългове не стои, понеже болшинството държави в Европейския съюз вземали заеми. Важните въпроси били колко точно ще се взема, от кои именно банки ще се взема и за какво точно ще се харчи. На мен подобни дебати ми звучат така. Ясно е, че ще съсипем България, но това не е най-същественото. Същественото, според политическия ни елит е коя точно партия ще успее да вземе комисионите от външния дълг. Според мен аргументът, че всички останали държави вземали заеми изобщо не е основателен. Ако вие се намирате в една стая със самоубийци и всички те един след друг се хвърлят през прозореца, това ще Ви даде ли достатъчно основание да се хвърлите и Вие?

Също така видяхме и редица изчисления, направени от авторитетни икономисти, които недвусмислено показват, че се вземат доста повече пари от необходимото. Но на обикновения българин му се завива свят от толкова много сметки и от толкова много цифри. Затова си позволявам да развия тук една тема от ежедневието, с която надявам се да онагледя как точно работи схемата по заемите. Ако разберем добре този пример, веднага ще ни се изясни как са поставени нещата и при държавните заеми, понеже нещата там са аналогични. „Каквото горе, такова и долу“.

Ще ни се наложи да поработим малко и с математика. Не можем изцяло да избегнем изчисленията, тъй като математиката се намира в основата не само на икономиката, но и на астрологията, както и на всички останали науки. Още Питагор ни е навел на мисълта, че в основата на живота стоят числата. Така че този, който си въобразява, че може да получи някакво съществено познание за света, без да има елементарни понятия по математика, жестоко се заблуждава.

Нека да вземем следния пример. Едно средностатистическо семейство от трима души живее в собствена квартира. И бащата, и майката работят. Да предположим, че и двамата родители вземат по 1000 лв. заплата. Детето ходи на училище. Квартирата, в която живеят, отдавна плаче за ремонт. Нужно е да се сменят плочките в банята, да се купят нови мивки и кранчета, да се смени дограмата в кухнята и на балкона, а след това да се боядиса навсякъде. Освен това семейството отдавна мечтае да си купи нов хубав телевизор. Сядат всички на семейния съвет и пресмятат, че за всички тези подобрения ще са им нужни 5000 лв.

И тук възниква въпросът какво да се прави? Има три варианта. Единият е да се спестяват пари, докато не се събере необходимата сума. Другият възможен вариант е да се изтегли потребителски заем, който впоследствие да се изплаща. Третият вариант е да се оставят нещата както са си и семейството да продължава да си живее в старата квартира и да си гледа стария телевизор. Естествено, и на тримата най-малко им харесва последният вариант. Всички останали съседи отдавна са си купили нови телевизори и живеят в по-хубави квартири. Как са го направили е отделен въпрос. Може да са си продали душите на дявола, но това не е важно. Важното е, че са го направили. “С какво ние сме по-лоши?“ – питат се с основание героите на нашата измислена история. „Искаме и ние да сме като тях“. По силата на този аргумент, веднага отпада може би най-смисленият сценарий за положението, в което се намира това семейство, и значи остават само първите два.

Да предположим също така, че членовете на това семейство нямат отделни банкови сметки, където всеки един от тях къта скришом от другия бели пари за черни дни. Нека предположим, че това са интелигентни, здравомислещи хора, които в края на месеца поставят и двете си заплати на масата по най-честен и прозрачен начин. Доходите на това семейство не са високи. Според последните статистически данни, те се намират на прага на оцеляването. Това показват числата, отчитащи минималните необходими суми за оцеляване в България. Следователно, ако тези хора искат да запазят настоящия си стандарт на живот, най-разумно би било да оставят нещата така, както са си. Винаги е за предпочитане човек да живее по-скромно, отколкото да банкрутира. В примера с една държава (особено със статичен Юпитер, пък и със статичен Сатурн) винаги е по-добре да се живее по-скромно, отколкото да се теглят непосилни заеми. Но за това по-късно. Сега да се върнем на примера със семейството.

Всякакви опити да се модернизира апартаментът неминуемо ще доведат до необходимостта от затягане на коланите. Как ще бъде направено това – чрез спестяване или чрез дългове е чисто технически въпрос. Важното е, че за да се обнови квартирата, е нужно да се отнемат една част от доходите на семейството и да се пренасочат в новото направление. Тоест вместо парите да се харчат за образование, медицински разходи, храна, отопление, транспорт и т.н. в дадения случай ще бъдат дадени за ремонт.

Това е важно да се разбере, защото хората си мислят, че като теглят заеми, те едва ли не забогатяват, понеже получават пари. Този начин на разсъждение е изключително погрешен, защото всъщност е вярно точно обратното. Тегленето на заеми е РАЗХОД, а не приход. В дадения случай, ако семейството реши да тегли заем от 5000 лв. това не означава, че семейството е получило някакви пари. То всъщност изобщо нищо не е получило, а е похарчило. Взетият дълг от 5000 лв. означава, че семейството се е ангажирало да похарчи тези пари за определена цел (ремонт). След това ще има да ги изплаща с години заедно с лихвите.

Икономическата ситуация в едно семейство (пък и в една държава) може да бъде онагледена с легени. Когато преди години в София имаше проблеми с водоснабдяването, всички пълнеха в баните си легени и бидони с вода. Богатството в дадения случай е алегория на това, колко големи са водните ни запаси. Ако имаме достатъчно запаси от вода, няма от какво да се притесняваме, независимо от това дали Водоснабдяване ни захранва с вода, или не. Такова е положението на богатите хора. Те са по-малко зависими от икономическите катаклизми, понеже имат достатъчно запаси, които да обезпечат съществуването им в случай на криза. Да му мислят онези, при които запасите са критично ниски или които (още по-лошо) имат да връщат дългове.

Образно казано, количеството вода, което наливаме в легена – това са приходите. Водата, която черпим от легена, за да се измием или да сготвим – това са разходите. За да може едно семейство да бъде богато и икономически независимо, трябва в легените изобилно да се налива, а от тях да се черпи колкото се може по-малко. Обратното също е вярно. Бедните семейства наливат в легените съвсем малко, а потребяват много повече. Затова винаги се оказват „на сухо“.

Самото количество налята вода като абсолютна стойност няма никакво значение, ако в легена има дупка. Вие можете да наливате в един съд колкото си искате вода, но ако на дъното на този съд има дупка и водата непрекъснато изтича от него през дупката, то вие никога няма да можете да го напълните. Тоест, вие никога няма да можете да станете богати. В дадения случай заемите са еквивалентни на дупки в легена. А когато тези заеми са огромни, то тогава дори не става въпрос за цепнатини или дупки, а за цели пробойни!

В България хората обичат да си мислят, че са бедни, понеже доходите им са ниски. Това е вярно, но само наполовина. Защо е така? Защото не се вземат предвид разходите. Аз например съвсем наскоро консултирах един много беден австралиец, чийто годишен доход беше над 150,000 долара. И като казвам „много беден“, в дадения случай аз съвсем не се шегувам. Защото той беше стигнал до една катастрофална икономическа ситуация. Всичко опира до приоритетите в живота и умението да се борави с пари (което впрочем много малко хора притежават). Въпросният човек си беше купил къща за милиони на брега на океана. Той беше теглил за нея огромни заеми и плащаше на банката фантастични лихви. Освен това и двете му деца бяха записани в частни училища. А разходите за частни училища в Австралия са направо колосални. И така бавно, но сигурно, този човек се придвижваше към фалит, независимо, че неговата заплата беше далеч над средното за страната равнище. Неговата „дупка в легена“ беше колосална.

Ако същият този човек при тези високи доходи беше наел по-евтина къща в някой по-умерено богат район и ако децата му бяха записани в друго учебно заведение, то тогава вместо да влезе в дългова спирала, той можеше спокойно да спестява немалка сума пари и да води семейството си всяка година на почивка в някоя екзотична тропическа страна. Вместо това той сега е изправен пред реалната възможност в най-скоро време да не може да си плаща месечните вноски по къщата, което вещае следния катастрофален сценарий.

Къщата най-вероятно в най-скоро време ще бъде продадена на безценица от банката, за да може тя да си вземе главницата по заема. Семейството на този човек ще бъде изхвърлено на улицата и ще бъде принудено да си търси по-евтина квартира в друг район, където цените са по джоба им. Децата ще са принудени да тръгнат на училище в този нов район, тъй като такъв е законът – учиш в училището, което се намира в твоя район. И така нещата постепенно ще си дойдат на мястото.

С други думи този човек и неговото семейство, в крайна сметка, ще бъдат принудени от обстоятелствата да започнат да живеят според възможностите си, а не според огромните си желания и завишените си очаквания. Само че в дадения случай това ще се случи с гръм и трясък и то със значителни финансови загуби, поради нежеланието на конкретния индивид и неговото семейство да видят обективната реалност такава, каквато е. А също така и поради нежеланието им да се простират според чергата си и според възможностите си. С други думи – човек може да тегли дългове само тогава, когато има възможност да ги изплаща. И дори тогава, той трябва да е много внимателен колко точно пари взема и да се увери, че е запушил добре всички „дупки в легена“. В противен случай той се заробва и губи много повече пари, отколкото ако не беше теглил каквито и да било заеми.

В примера с България разделете 16 милиарда лева на 6 милиона души население и ще получите цифрата 2666 лв. на човек. Всъщност дори и тази цифра не е съвсем вярна, тъй като въпросните дългове винаги се изплащат с лихвите. Като прибавим и лихвите, ще се получат около 4500 лв. на човек. В примера със семейството от трима души, което разглеждаме, можем да кажем, че взимайки този колосален външен дълг, родните ни политици вече са похарчили от тяхно име около 13,500 лв – пари достатъчни за шикарен ремонт, два големи телевизора и нова кола. Само че естествено героите на нашия разказ няма да получат и стотинка от тези суми. Те ще отидат в най-различни „фондове“, „комисиони“ и „погашения“. От това семейство, без то самото да е видяло и един лев от взетата назаем колосална сума, ще се изисква стриктното изплащане на тези пари. Т.е. очертава се заробването на тези хора за много години напред.

А в случая става въпрос за колективното заробване на милиони български граждани. При това не само на тези, които се намират в България, но също така и на онези, които вече са се изнесли навън. Защото ако емигрантите видят майките си и бащите си доведени до просешка тояга, нима няма да им се притекат на помощ? Всъщност точно на това разчитат политиците, които договарят дълга.

Но да се върнем на нашия пример. На семейството до гуша му е дошло да живее в старата квартира и твърдо е решило да направи ремонт. Да предположим, че съпрузите нямат абсолютно никакви спестявания. Също така нито един техен роднина или приятел в момента не може да им услужи с необходимата сума назаем. Това естествено би било по-добрият вариант, тъй като в такъв случай би им се разминало плащането на лихвите. Но за зла беда никой в момента от техните роднини и приятели не разполага с налични пари и не може да им услужи. Затова пред тях сега стои въпросът какво да направят те, за да осъществят така мечтания ремонт – да спестяват или да теглят заем? Затова нека да разгледаме и двата варианта малко по-подробно.

Преди всичко съпрузите трябва да си изяснят съвсем ясно колко пари са в състояние да заделят месечно? Ако те нямат възможност да заделят каквито и да било пари, то тогава здравият разум диктува, че те би следвало да се откажат и от двата варианта. Това е така, понеже изяснихме, че заемът е равносилен на разходи. А след като нямат възможност нищо да заделят, то тогава това семейство не е в състояние да си позволи каквито и да било допълнителни разходи. Всяко семейство, което не се придържа към тази простичка максима, е обречено рано или късно да загуби жилището си, подобно на примера, който дадохме по-горе.

Но да приемем, че след дълго обсъждане мъжът и жената са стигнали до извода, че ако влязат в режим на усилени икономии, те са в състояние всеки месец да заделят по 420 лв. Ако техните разчети са правилни, то тогава е необходимо и още нещо – желязна дисциплина, отговорност и стриктно придържане към поетите ангажименти. Тук не бива да влизат в сила никакви оправдания от типа на: „Ще направим само едно изключение“ или „Този месец възникнаха непредвидени разходи“ и т.н. Ако това семейство действително има силата и волята да не се отклонява от зададения курс на икономии, то значи, че за една година то вече ще има в банката достатъчно пари (12 месеца по 420 лв. = 5040 лв.) Значи след една година спестяване те ще са в състояние да започнат така жадувания ремонт.

Сега нека да разгледаме и втория сценарий, при който съпрузите теглят потребителски кредит за една година. След един бърз преглед в интернет се убеждаваме, че много финансови институции в България предлагат кредит до 5000 лв. само с лична карта. Лихвите варират от 7.16% до 8.80%, което означава, че месечните вноски се колебаят от 433.01 лв. до 436.56 лв. Накрая общата сума, която семейството ще заплати в края на дванадесетте месеца варира между 5229 лв. и 5340 лв.

Преимуществото на този подход е, че семейството може да започне ремонта сега и веднага. Не е нужно първо да чака да спести цялата необходима сума, а после да харчи парите. При кредитите всъщност то първо харчи парите, а после ги спестява. Като при това плаща в добавка и съответните лихви. Виждаме, че ако желаят да направят ремонта колкото се може по-бързо, това удоволствие ще струва в случая на въпросното семейство някъде между 230 лв. и 340 лв., без да броим таксите по обслужването на кредита. Тоест, ако закръглим цифрите, бихме могли да кажем, че за една година те биха загубили примерно една минимална работна заплата. Затова пък биха живели една година по-дълго в ремонтиран апартамент.

Има и друг вариант, при който заемът се тегли не за една година, а да речем за две или за три години. При този вариант месечните вноски са по-малки и почти не се усещат. Например в дадения случай семейството може да вземе същия този потребителски кредит за три години. Тогава вноските им падат на около 150 – 160 лв. на месец. Затова пък, ако трябва да сметнем цялата сума, която накрая ще изплатят длъжниците, се вижда, че тя ще бъде не по-малка от 5650 лв., а за някои банки достига и над 6000 лв. Това са вече две или три минимални работни заплати. С други думи няколко месеца това семейство ще е принудено да работи ангария (сиреч безплатно) за финансовите институции, които са им дали заема. А сега прибавете към тези цифри по 6-7 нули, за да видите какви печалби извличат финансовите институции, които отпускат заеми на България. Виждате ли защо те са толкова услужливи и са така готови „да ни помагат“, независимо колко е нисък кредитният рейтинг на България? Става въпрос за узаконен грабеж.

Има още една съществена разлика между спестяването и тегленето на заеми. Да предположим, че човек загуби работата си, падне и си счупи крака например, или детето му (не дай Боже!) се разболее тежко и има нужда от спешно лечение. Какво става във всички тези случаи? Ако човек се намира в режим на спестяване, то във всички тези кризисни ситуации той може много бързо да се пренасочи според възникналите непредвидени обстоятелства. За няколко месеца например може да спре да спестява. Нищо страшно няма да се случи. Просто така желаният ремонт ще се отдалечи с няколко месеца във времето. Това не е фатално, предвид възникналите много сериозни обстоятелства. След като тези хора са живели дълги години в неремонтирано жилище, нищо особено няма да им се случи, ако поживеят така още някой и друг месец. Освен това в случай на крайна нужда те биха могли да започнат да теглят от парите, които са икономисали.

Да предположим, че семейството е спестявало стриктно в продължение на шест месеца и в банковата им сметка вече са заделени 3000 лв. После се случва някакво нещастие. В такъв случай семейството може много бързо да изтегли някаква сума, която е така спешно необходима в момента. Всъщност всяко едно уважаващо себе си семейство (независимо от това какви кредити тегли) трябва да има някаква минимална буферна сума в банката именно за подобни кризисни ситуации. А какво се случва, когато семейството е направило вече шикарния си ремонт, спестяванията им са близки до нулата и всеки месец е нужно да се плащат задълженията към банката? И точно тогава се случва някакъв сериозен инцидент, който преобръща всичко с главата надолу? Какво ще правят тогава тези нещастни хора? Кой ще им помогне? Или ще им се наложи да теглят още по-голям кредит, за да спасяват положението, и то при условие че междувременно са изпаднали в някаква сериозна беда и доходите им са спаднали рязко. Това се нарича „дългова спирала“. Нещо подобно беше организирано в Гърция. Това е вече заробване до гроб.

Тук е нужно да се отчита, че начинът, по който е построена съвременната банково-олигархична система, позволява подобни „инциденти“ с държавите да бъдат най-внимателно планирани и организирани предварително. По този начин с един куршум се убиват два заека. На първо място се постигат редица набелязани политически цели, а на второ място се извлича и огромен финансов дивидент. Забележете, че почти винаги след като една държава взема голям външен дълг, ѝ се случват някакви непредвидени „инциденти“. Това се случва не само с Гърция, Кипър, Испания Португалия, Ирландия, а и с много други държави.

България също не прави изключение. При нея нещата се развиват по абсолютно същия сценарий. При предишната статичност на Юпитер в периода 1898 – 1902 г. България взема голям външен дълг и много скоро след това „по случайност“ губи Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. И така през 1913 г. се стига до Първата национална катастрофа. Забележете, че човекът, довел България до Първата национална катастрофа, е именно същият този министър-председател, който през 1902 г. договаря външния дълг на страната – Стоян Данев. Ето как неправилното решение за вземането на непосилен външен дълг през 1902 г. води до икономически и политически колапс, придружен с пълното крушение на националния идеал през 1913 г. Когато една държава не може да бъде покорена с оръжие, тя се покорява със заеми!

Затова както хората, така и държавите трябва изключително предпазливо да прибягват до вземането на дългове. Това може да се прави, само при положение че от взетите пари могат да бъдат генерирани приходи в бъдеще. И то подобни стъпки трябва да се предприемат, едва след изключително внимателното преценяване на АБСОЛЮТНО ВСИЧКИ условия по договорите и само след като широка група от експерти се е произнесла с внушаващо мнозинство при пълна прозрачност, че подобни дългове са оправдани. При примера с хипотетичното семейство, което разглеждаме, тези 5000 лв. ще бъдат оправдани само в случай, че са вложени не в ремонт на старата квартира и за покупка на нов телевизор, а да речем, в някакъв малък семеен бизнес. При това има смисъл това да се прави едва след като бъдат направени всички необходими разчети и се установи с желязна точност, че приходите (след като се извади облагаемият данък плюс лихвата по заема) ще бъдат значително повече отколкото предишният доход на семейството.

С други думи, ако въпросното семейство с тези пари наеме, да речем, едно малко магазинче, в което започне да продава банички и боза, то тези хора трябва така да си направят разчетите, че да получават доходи, равни на предишния им доход (1000 лв. на човек), плюс сума, еквивалентна на разходите по обслужването на дълга, умножен най-малко по две. Но при семейния бизнес и двамата съпрузи (а вероятно и детето) ще трябва да вложат цялото си време и енергия в този нов проект. Те трябва да са наясно, че при това положение има вероятност да заработят повече пари отколкото преди, а има вероятност и да загубят. Тоест, ако са взели заем от 5000 лв. за три години, общата печалба (не оборот) от магазинчето, след плащане на всички данъци и осигуровки, трябва да бъде поне 2500 лв. на месец, за да може да се каже, че от цялата тази операция е имало поне някакъв минимален смисъл. В противен случай семейството просто би могло да си живее както и преди с 2000 лв. месечен доход на предишните заплати и без да си прави труда да отваря собствен бизнес. Изобщо тегленето на кредити е рискована операция и не е лъжица за всяка уста.

От гледна точка на банките е винаги добре да се дават кредити, при положение че те са обезпечени или гарантирани. Тези финансови институции малко се интересуват от това какъв тежък и непосилен труд понякога е необходим, за да се поддържа един малък или среден частен бизнес. За тях единственото важно нещо е всеки месец да прибират лихвите, които се начисляват по заема. Много малко хора се замислят на тази тематика, но всъщност лихварството е несъвместимо с християнския морал и принципи. Това е било добре известно на всички християни от периода на ранното християнство и средновековието. В нашето съвремие се прави всичко възможно тази тема да се потули и да се обвие в забвение. Но историята трябва непрекъснато да се чете и да се помни, защото ако един народ няма разбиране за историята си, той не може да има и бъдеще.

По християнския канон лихварството винаги е било считано за грях и е било преследвано по закон в продължение на много векове. Още през 325 г. Никейският събор забранява на всички духовни лица да дават пари назаем. Тук трябва да направим уточнението, че не всички духовници са спазвали закона, но това се е практикувало в разрез на догмата. През 1139 г. Вторият Латерански събор постановил: „Който взема лихви, трябва да бъде отлъчен от църквата и може да бъде приет обратно само след най-строго покаяние и с огромна предпазливост. Лихварите не могат да бъдат погребвани по християнски обичай“. През 1179 г. папа Александър III постановява, че не може да бъде давано свето причастие на лица, които се занимават с такъв вид дейност. През 1274 г. папа Григорий Х отива още по-далеч – изгонване от държавата. А през 1311 г. папа Климент V въвежда за лихварите наказанието отлъчване от църквата1. Своят принос по тази тема в църковния канон са внесли Тома Аквински (1225-1274), светия Бернандин Сиенски (1380-1444) и светия Антонин Флорентийски (1389-1459).

Ислямът също забранява лихварството. Скоро след появата на тази религия през 7-8. век се образува Арабският халифат, който е всъщност една теократична империя. С други думи в халифата е съществувала такава форма на управление, при която религиозната и държавната власт са били обединени. Следователно законите в Арабския халифат са следвали буквата и духа на Корана. Например, мюсюлманите, живеещи в тази империя, не са плащали данъци. Лихварството също е било забранено. Представяте ли си колко неизмеримо по-лесен е бил животът на поданиците на тази държава, които по закон са били освободени от плащането на каквито и да било данъци и където е било забранено да се произнася думата „лихва“. При това естествено за вземане на държавни дългове и дума не е можело да става. Тази практика е частично запазена и до днес. И в наши дни много арабски страни не отпускат заеми срещу лихви, а срещу процент от печалбата. Впрочем не е ли това една от причините, поради които в световен мащаб се води война срещу „лошите“ мюсюлмани? И кой води тази война? „Цивилизованият“ и „демократичен“ западен свят, в основата на чиято ценностна система са залегнали лихварството и експлоатацията като основни финансови инструменти?

В Българската православна църква също съществуват аналогични правила по отношение на даването на пари назаем с цел извличане на лична печалба. В средните векове в България заемът с лихва практически не е съществувал. И изобщо вземането на заеми е чуждо явление за народопсихологията на българина. Хората в онези времена са си помагали взаимно на християнски принцип. Те са правели това съвсем безкористно и без да извличат от помощта си към ближния някаква лична изгода. Когато например един от селяните в дадено село изпадал в беда, то цялото село се вдигало да му помага. Тази практика е съществувала в продължение на много векове и започнала да се изменя по-забележимо едва при предишната статичност на Юпитер в картата на България (тоест около началото на 20. век).

Тогава на сцената започнали постепенно да излизат все повече хора, които давали пари срещу лихва. Те се наричали „фаисчии”. Размерът на лихвата („файдата“) не е бил точно определен. Можем да предполагаме, че фаисчиите (поне в началото) не са били християни. По това време и българската държава за първи път „консолидира“ външния си дълг. Тогава за първи път милионите златни левове, вземани от отделни представители на политически партии, лягат като тежко бреме върху целия български народ. Тогава за първи път се въвежда това грабителско правило, според което едни вземат дълговете, а други ги изплащат.

В социалните мрежи тези дни някой основателно зададе въпроса дали управляващите в момента страната ни политици щяха да горят от желание да вземат външни дългове, ако тяхното изплащане беше гарантирано по закон с цялото личното имущество на депутатите и техните семейства (включително и със задграничните им банкови сметки). На 21 февруари 2015 г. прогресният Юпитер отново застана статично и отново като по часовник, както и в предишния статичен период, именно по това време беше внесен скандално в парламента нов проект за огромен външен дълг от 16 милиарда лева. Историята винаги се повтаря. Тя винаги дава възможност на хората да поправят минали грешки. Да видим дали българският народ ще се възползва този път от тази възможност, или ще допусне пак същите грешки както и преди, със същите плачевни последици. Заемът, взет при предишната статичност, е довел до това, че после в продължение на 50 години българите работели безплатно за банките-кредиторки, за да плащат лихвите по дълговете.

Но да се върнем на каноническите правила в Българската православна църква, които касаят лихварството. В Правило 44 от „Правилата на Светите апостоли“ е записано: „Епископ, презвитер или дякон, който иска лихва от длъжниците си, нека или да престане, или да бъде низвергнат“. Същото това изречение се повтаря и като Правило 10 на Светия шести вселенски събор – Цариградския, Тулски. Също така в Правило 17 на Светия първи вселенски събор – Никейския е записано: „Понеже мнозина от причислените към клира, увлечени от жажда за богатство и лихварство, забравят Божественото писание, което казва: парите си да не даваш под лихва (Пс. 14:5) и като дават в заем, искат стотен прираст, светият и велик събор постанови да се низвергва от клира и да бъде вън от църковния чин такъв, който след това определение почне да взема лихва върху дадено в заем или да върши същото под друг вид, или да се ползва от половината на лихвата, или пък измисля нещо друго заради срамна печалба2.“

Изобщо до 16. век лихварството е било осъдено общо от 17 римски папи и 28 събора, в това число 6 вселенски. В Англия се въвежда строг закон против лихварството през 1341 г. а във Франция – през 1312 г. В постановление на Кьолнския епископ от 1169 г. четем, че се забранява достъп в Кьолнската катедрала на „гърбави, изкривени, с едно око, куци, глухи, заекващи, паралитици, имащи какъвто и да било друг физически недъг, убийци, клетвоотстъпници, обявени извън закона и лихвари“ 1 . А през 1286 г. в гр. Пиза е било забранено на лихварите да живеят в града, на съдиите било забранено да изслушват изобщо каквито и да било техни жалби, а гражданите ги чакало най-строго наказание, при положение че им давали приют. В статуса на град Верона било записано: „… на лихварите е забранен вход в града и в неговите околности“.  Едва ли хората в онези години са страдали от масова параноя. Явно е, че те са виждали в лихварството голяма заплаха. Тази порочна практика е уронвала самите устои на техния християнски морал и ценности.

Духът на времето е описан по неповторим начин от гениалния Шекспир в постановката му „Венецианският търговец“. Действието се развива през 16. век във Венеция. През това време там е съществувало еврейско гето, в което е можело да се вземат пари назаем срещу съответната лихва. Всъщност това е било и единственото място, откъдето е можело да се вземат пари назаем с лихва, тъй като, както вече споменахме, лихварството не се е практикувало всред християните. То е било в разрез с техните морално-етични норми, пък и се е преследвало строго от закона. Затова пък евреите са могли да го практикуват, понеже намерили начин да заобиколят Светото писание. Те не признават Новия завет, където изрично се говори за вредата от лихварството, а в Стария завет има текст, който забранява лихварството всред самите евреи, но им позволява да се занимават с тази дейност, ако длъжникът е представител на някакъв друг народ. Ето и буквалния текст.

  1. Не давай на брата си с лихва нито сребро, нито храна, нито нещо друго, което може да се дава с лихва;
    20. на чужденец давай с лихва, а на брата си не давай с лихва, за да те благослови Господ, Бог твой, във всички твои работи в земята, която отиваш да я завладееш.

                                                                   Второзаконие (глава 23-19,20) 3

Отделен е въпросът как този текст е влязъл в Библията? Дали действително е достоверен или е станала някаква грешка при превода или при тълкуването? Но така или иначе, ако приемем, че текстът е достоверен и всичко е наред, то значи, че евреите се придържат към духа и буквата на написаното в Стария завет, като на братята си не дават пари срещу лихва, а на чужденците дават.

Фабулата на „Венецианският търговец“ се върти около факта, че младият Бесанио желае да се ожени за красивата Порция и за това спешно му трябват 3000 дуката. Единствената му възможност да заеме бързо пари отнякъде е от някой заможен евреин. На него лично обаче никой няма да му даде дори един дукат, тъй като той не може да предостави гаранции. Негов пръв приятел е заможният Антонио, който с удоволствие би му услужил с цялата сума без всякакви лихви. Но проблемът се състои в това, че цялото негово богатство е вложено в стока, която в момента е натоварена на кораби и плува в морето. Тя се очаква да пристигне във Венеция след около два месеца и тогава Антонио би имал достатъчно пари в наличност. Но младият и нетърпелив Бесанио не може да чака толкова дълго и именно тази припряност лежи в основата на цялото нещастие, което се разиграва по-късно.

След като нетърпеливият влюбен не може да чака, остава само един-единствен изход. Лихварят, при когото двамата младежи отиват, се казва Шейлок. Той ненавижда християнската общност, понеже неговата собствена дъщеря е избягала от него и се е омъжила против волята му за християнин. Така че сега за него се отдава удобен случай да си отмъсти на цялата християнска общност в лицето на Антонио. Той го ненавижда лично, понеже с практиката си да дава пари без лихва, християнинът Антонио подкопава лихварския бизнес на Шейлок.

„Той петнеше името ми на всяка крачка и ми е намалил доходите най-малко с половин милион! Той се смееше на загубите ми и хулеше печалбите ми, оскърбяваше народа ми и разваляше сделките ми, охлаждаше приятелите ми и разпалваше неприятелите“.

От всичко това разбираме, че става въпрос за класическото противоречие в ценностните системи на две коренно различни идеологии – християнската и юдейската. Едната не допуска експлоатацията чрез начисляване на лихви. Другата не вижда нищо нередно в това. Фактът, че Шейлок е загубил най-малко половин милион дуката говори за това, че Антонио е успял да стори добрина на много хора за най-малко половин милион дуката. Противоречието между Антонио и Шейлок не е просто лична вендета, а е сблъсък на две епохални идеологии. Начинът, по който се разрешава това противоречие в края на пиесата, е показателен за това как ще завърши накрая този спор по мнението на Шекспир.

Шейлок се съгласява да заеме парите на Антонио, при едно много странно условие. В договора трябвало да бъде записано, че ако Антонио не може да изплати заема си навреме, Шейлок ще има правото в качеството на неустойка да вземе от него къс месо, тежащ един фунт (около половин килограм). Той може да направи това от която част на тялото си избере по свое усмотрение. Предложението е налудничаво, но Антонио се съгласява, понеже е сигурен, че много скоро корабът му, натоварен догоре със скъпа стока, ще пристигне във Венеция и той ще има предостатъчно пари да се разплати със стария лихвар.

За зла беда обаче корабът потъва. И тук се разиграва истинската трагедия. Шекспир прави всичко възможно да я превърне в комедия, но задълбоченият читател едва ли би се подвел по отвличащите сюжети. Всички опити да се убеди Шейлок да опрости дълга остават безуспешни. Бесанио предлага да даде на лихваря сумата двойно и тройно, дори десеторно, но той категорично отказва. Всъщност Порция – бъдещата жена на Бесанио – е доста заможна и не би било проблем да се изплати дълга, дори в многократно по-голям размер. Но лихварят държи да получи именно онова, което е записано в договора – половин килограм от плътта на длъжника.

Накрая се разиграва сцената на съда. Порция се преоблича като адвокат и защитава Антонио. Шейлок настоява на своето. Всякакви опити да се апелира към неговата милостивост остават напълно безуспешни. Сърцето на евреина-лихвар е каменно. Дори всякакви опити да се апелира към неговата разумност, разсъдливост или дори желание за свръх-печалба също остават безуспешни. Лихварят предпочита да се откаже от десеторна изгода, само и само да получи своето отмъщение. По този начин ние разбираме, че крайната цел на Шейлок съвсем не е икономическото надмощие над Антонио. Той просто използва парите и лихварството като средство за постигането на крайната си цел. А крайната му цел е налагането на своята собствена идеологическа морално-ценностна система. Той просто е готов да използва всички възможни средства на свое разположение, за да докаже несъстоятелността на християнството.

Накрая умната Порция измисля един брилянтен довод, с който фактически печели делото и спасява живота на Антонио. В договора, казва тя, изрично се говори за обезщетение във вид на „фунт месо“. Но там нищо не е казано за кръв. „Вземете си тоз фунт месо от него, но ако капка християнска кръв пролеете, имуществото ваше – недвижимо и движимо – ще бъде иззето и предадено в хазната на град Венеция“. Всичко това естествено има дълбоко езотерично и мистично значение, тъй като кръвта на човека е „съвсем особен сок“. Кръвта на човека има отношение към човешкия дух и се управлява от Христос, докато плътта на човека (както и парите, и всичко материално) се управлява от Ариман. На Шейлок му е дадено по закон правото да се разпорежда с плътта, но не му е дадено разрешение да пролее дори една капка християнска кръв. В противен случай цялото му имущество ще бъде иззето. Изправен пред тази възможност Шейлок казва следното:

                   Тогава ми вземете и живота!

                   Защо ми е! Вий вземате дома ми,

                   издърпвайки опорния му стълб!

                   Живота ми ще рухне цял, когато

                   отнемете ми средствата за него!

Оказва се, че богатият евреин-лихвар е съгласен да умре, ако бъде лишен от своя дом и от своите пари. И това е разбираемо. Не е разбираемо с какъв морал и на каква „законова основа“ се опират днешните банки, които експроприират жилищата на онези българи, които са били заробени с непосилни заеми? Или понеже те са „чужденци“, значи от тях е позволено да се одере не един, а много повече фунтове месо? Но всяка капка пролята християнска кръв кове зловещи наказателно-кармични закони, за онези лихвари, които я проливат. Това е ясно записано както в Светите писания, така и от самия гениален Шекспир.

Накрая на пиесата на лихваря се дава възможността да запази половината от своето имущество, при положение че смени религията си, покръсти се и стане християнин. Шейлок формално се съгласява, но ние не виждаме той да подписва на сцената въпросното решение. Под предлог, че не се чувства добре, той си отива вкъщи, като казва, че ще подпише договора по-късно. Така че пиесата завършва в известен смисъл с отворен край. Какво точно се случва след това не става съвсем ясно.

Венецианският търговецДали лихварят не се връща в къщи, за да има време да скатае една част от златото и богатствата си? Или да се консултира със своите приятели, да прегрупира силите си и да нападне отново? Това не става ясно. Едно е пределно ясно обаче. Независимо какви са неговите действия оттук нататък, ако лихварят продължи да се придържа към нечовешкото си, безсърдечно, аморално поведение, го чака неминуема загуба на цялото му имущество! А това за него е равносилно на смърт.

Цялата тази драма, която се разиграва в Шекспировата пиеса в 16. век, се разиграва отново в наши дни, но този път на световната политическа сцена. Залогът пак е един фунт месо, но този път с много нули след тази цифра. България също не е останала встрани от световните исторически процеси. Когато следите политическите дебати по медиите във връзка с новия 16-милиарден външен дълг, мислете си за историята на Антонио и Шейлок. Каква ще бъде цената за християнския български народ, ако междувременно се случи някакъв „инцидент“ и България не успее да си изплати дълга с лихвите? Колко фунта месо ще поискат да отрежат от нас? На времето Слава Севрюкова беше ни предупредила, че част от плътта на България ще бъде отрязана и по мирен път ще бъде присъединена към Турция. Възможно ли е това да бъде лихвата, която ще се наложи да платим, за да се научим да не вземаме повече дългове от чужди банки?

Затова тук не става въпрос за подробностите около договора. Всичко това са интриги и дребнавост. Става въпрос за изработването на нови ценности. Те трябва да бъдат различни от тези, които са били договорени по време на предишната Юпитерова статичност. Защото ако по време на предишната статичност Юпитер е тръгнал да се движи назад, то сега вече той тръгва напред.

Българският народ до края на статичността (т.е. през следващите шест години) постепенно ще си изработи нови ценности и нов морал. Това ще стане със или без участието на българските политици. Всъщност може да се каже, че това ще стане въпреки действията на българските политици. Но защо е нужно всичко да става по най-трудния начин, когато може да стане и по лесния? Достатъчно е само да приведем действията си в съответствие с движението на небесните тела. Тогава се страда най-малко. Новите ценности, към които българският народ ще се придържа по време на правото движение на Юпитер (т.е. в следващите 350 години), ще бъдат християнски. А християнските ценности са несъвместими с лихварството!

P.S. На всеки, който не е гледал филма от 2004 г. „Венецианският търговец“ (на английски „The Merchant of Venice“), с легендарният Ал Пачино в ролята на лихваря Шейлок, горещо препоръчвам да намери начин да го гледа.

 

Препратки:

  1. Религиозная критика ростовщичества. Антисемитизм Фомы Аквинского и Схоласты Сорбонны. Риба в исламе. http://www.usurydata.narod.ru/religiouscritiquesusury.htm
  2. Правила на светата православна църква, част I http://www.sveta-gora-zograph.com/books/Pravila-1/book.html
  3. СВЕЩЕНО ПИСАНИЕ,издание на Светия Синод на Българската църква, http://pravoslavieto.com/bible/sz/deut.htm#23