До Токио и назад: пътеписи от Страната на изгряващото слънце – част II

Сингапур като страна, заемаща трето място по стандарт на живот в Азиатският регион. Какво ни чака и нас, българите, ако един ден се „изкачим“ дотам? Прилики и разлики между неоколониален Сингапур и комунистическия СССР. Произход на световния пирамидален модел. Обективни причини за неговия неизбежен разпад.

2 ноември 2014 г.

Както вече разказах в първата част на статията, моето желание да посетя Япония беше частично продиктувано от любопитството ми да узная щастливи ли са японците. Исках да разбера дали огромните преобразования, които настъпиха в тази страна през последните десетилетия, са донесли на японците така жадувания просперитет, задоволство и, в крайна сметка, щастието, към което се стреми всяка една нация. Първото впечатление, което човек получава от момента, в който напусне летището и започне да се движи по улиците на Токио, е, че Япония почти във всички отношения много силно прилича на САЩ. Все едно, че става въпрос за едно миникопие на американската цивилизация в азиатски вариант. Заобикалящата действителност не може да не направи впечатление на човек, който и преди се е разхождал из различни други азиатски държави, понеже това, което може да се види в Япония, определено силно се различава от това, което може да се види в почти всички други азиатски региони.

Например, аз съм благодарен на съдбата, че ми е дала възможност нееднократно да посетя следните азиатски държави: Индонезия, Малайзия, Тайланд и Сингапур. Това е така, защото почивката от Австралия до азиатския континент е значително по-евтина, отколкото подобна такава до далечния европейски континент. Географската близост и силният австралийски долар по отношение на азиатските валути правят почивката в Азия не само предпочитана, но и в доста случаи – единствено възможна. Всеки, който е бил в една от споменатите по-горе азиатски държави, не може да не усети голямата разлика, която е налице между начина на живот в европейския континент и в азиатския. Разликите са навсякъде – в движението на трафика по улиците, в начина, по който се придвижва човешкият поток, в стотиците хиляди колички, които приготвят храна на самата улица и т.н.

Фиг. 2 Подредба на държавите според техния стандарт на живот. Списъкът се публикува ежегодно от ООН и носи заглавието „Индекс на човешко развитие“^14.

Изключение прави само Сингапур, който в организацията си наподобява нещо като град-държава, построен по английски образец. Така че в този смисъл Сингапур е азиатска държава, която външно силно продължава да наподобява английска колония. Всъщност, тя е била такава в продължение на доста години. Според преброяването от 2009 г. населението на острова се разделя на три основни демографски групи – 74 % китайци, 13 % малайзийци и 9 % индийци ⁹.

Тук специално искам да посветя един раздел за Сингапур, който според мен е неразривно свързан с това, което имам да кажа по-нататък за Япония. Бил съм на този остров нееднократно и мога да говоря от личен опит. Сингапур е главен стратегически център, един вид нещо като опорна точка на западния колониален ред в целия азиатски регион. Той е не само огромен финансов център, но доколкото ми е известно, разполага и с големи стратегически военни бази. Неслучайно най-голямото, най-модерно и най-благоустроено летище в света е построено именно там. Сингапур се намира на световен кръстопът, затова във витрината на западния неоколониален ред той заема особено място.

Програмата на ООН за развитие публикува всяка година доклад, наречен „Индекс за човешко развитие“. Последният такъв доклад е от 24 юли 2014 г., включва общо 185 страни и е съставен на базата на цифри от предходната година (виж фиг.2).   Методиката включва сравнително измерване на продължителността на живота, грамотността, образованието и стандарта на живот за страните от цял свят. Според тази подредба Сингапур заема трето място в азиатския регион (след Австралия и Нова Зеландия) и е на девето място в света! Япония, както сами можете да видите от списъка, се нарежда на 17. място в света ¹⁴. А България, между впрочем, е сложена на 58. място. В тази връзка искам да направя няколко паралела между Сингапур и България, та да знаем ние българите какво ни очаква, когато ако един ден, придържайки се твърдо към западните ценности, успеем да настигнем и задминем Сингапур в класацията на индекса на човешко развитие на ООН.

Фотография 2. Жилищни блокове в Сингапур

Сингапур е един малък остров с размери едва 45 на 20 км. Тоест като територия той е горе-долу голям колкото София. Затова пък в него живее много по-голямо население: 5,5 милиона души ⁹. Представете си, че населението на София изведнъж се е увеличило пет пъти, като географските очертания на столицата са се запазили същите. Предполагам става понятно за каква гъстота на населението иде реч. Пренаселението е огромно и жилищният въпрос е поставен ребром. Жилищните блокове са със стандартна височина от по 30 етажа и нагоре. Всъщност, жилищният въпрос и огромната гъстотата на населението (а оттук и пониженият жизнен стандарт) са въпроси, които стоят остро пред почти всички азиатски държави, но в Сингапур като че ли те много по-ясно изпъкват на преден план, поради миниатюрния размер на самия град-държава.

На първо място, да се притежава кола там е лукс. Цените на колите са изкуствено завишени. Това е държавна политика. Там се карат само нови коли, старите не се допускат на пътя. Преди изобщо да получите законното право да си купите автомобил в Сингапур, трябва да станете притежател на така наречения ‘Certificate of Entitlement’ (COE), или сертификат за правопритежание на автомобил.

Процедурата по получаването на този сертификат е доста сложна ¹¹. Извършва се едно комплицирано електронно наддаване по интернет, което се прави веднъж месечно. За да можете изобщо да участвате в него, е необходимо да преведете 50% от цената на сертификата (около 30,000 щатски долара за средно голям автомобил). Другата половина превеждате, ако спечелите търга. Но това естествено са само началните разходи. Отделно трябва да заплатите за самия автомобил, мястото за паркинг, застраховки, пътен данък, такса автомобил, регистрационни такси, бензин, поддръжка и т.н. Според някои изчисления общата цена на един нов автомобил след 10 години каране може да ви излезе над 300,000 USD.

Вече чувам как някои вечно недоволни българи ще кажат: „Е да, ама на тях и заплатите са им по-високи“. Затова веднага привеждам данни и за заплатите им. Можете да ги видите на фиг.3. От нея става ясно, че една продавачка в магазин получава около 2,000 SGD на месец, една секретарка около 3,000 SGD на месец, една сервитьорка около 4,000 SGD на месец, една аптекарка около 5,000 SGD на месец, една учителка около 5,500 SGD на месец а един инженер около 6,000 SGD на месец.

Фиг. 3. Средни месечни заплати в Сингапур за 2014 г ^12.

От тези цифри трябва да се извадят и около 10 до 20 % данъци, които трябва да се платят в данъчното, а от това, което е останало на работниците като „чист“ доход, трябва на първо място естествено да се заплати жилищният кредит или наема. Затова нека да разгледаме и цените на жилищата. В Сингапур те варират между 11,000 SGD на квадратен метър жилищна площ в далечните райони, до над 20,000 SGD в центъра ¹³. От това следва, че една едностайна гарсониера в центъра на града с размер от около 40 кв.м ще ви струва 800,000 SGD. В по-отдалечените райони ще е не-по малко от половин милион.

Отделен е въпросът, че дори и да имате пари, не можете да подадете заявка за държавно жилище, преди да сте се оженили. За това съществува отделен закон. Ето защо много млади хора са принудени да живеят с родителите си – по икономически и по законови съображения. Много от гейовете, например, са принудени цял живот да живеят с родителите си. Поради сексуалната си ориентация те никога не могат да се оженят, нито пък им е разрешено да демонстрират открито сексуалната си ориентация под каквато и да била форма, понеже това е наказуемо.

По закон те не могат да купят жилище съвместно с представител на собствения си пол. Те трябва да станат поне на 35 години (а не на 21, както женените сингапурци) и да имат доход под определен лимит, за да могат да подадат заявление за държавно жилище. А частните жилища са значително по-скъпи и за много хора е нереално дори да мечтаят един ден да бъдат собственици на такова жилище. Споменавам това мимоходом, понеже се изляха тонове помия върху Путин, че не давал права на сексуалните малцинства в Русия, но западният империализъм не иска да погледне в собствения си заден двор. Но това е отделна тема.

В Сингапур дори и да имаш пари, не можеш да си купиш свободно държавно жилище. Трябва да отговаряш на редица критерии. В това число, трябва да си от „правилен“ етнически произход и да имаш „правилна“ сексуална ориентация. Районите се заселват на етнически принцип. Има цяла държавна програма за етническа интеграция и т.н. На времето в социалистическа България хората също чакаха с години да получат панелно жилище и бяха дискриминирани по отношение на сексуалната си ориентация и етническата си принадлежност. И тогава имаше програми за етническа интеграция на циганите. Каква е тогава принципната разлика? Оказва се, че след години „напредък“ и „демокрация“ пак сме се върнали там, където вече сме били. Ако приемем Сингапур за витрина на западния империализъм, това ли е „светлото бъдеще“, което са ни приготвили господарите на световния ред? Ако това е така, то аз не мога да се отърся от усещането, че вече съм живял в такъв тип общество, само че при други климатични условия.

Фиг. 4 Текущи цени на сертификатите за право-притежание  на автомобил в Сингапур. Цените са в сингапурски долари. По курса на деня 1 SGD = 0.80 USD, т.е. за да си купите кола с обем над 1600 сс, трябва да си приготвите не по-малко от 58,000 щатски долара, за да получите сертификата. Отделно трябва да заплатите за самия автомобил, мястото за паркинг, застраховки, пътен данък, такса автомобил, регистрационни такси, бензин и т.н. Според някои изчисления общата цена на един нов автомобил след 10 години каране може да ви излезе над 300,000 USD. 

Лихвените проценти на банките в Сингапур в момента не са високи. Те се движат малко над 1%. Но така или иначе, ако сте взели назаем около 1 милион долара (което в повечето случаи е съвсем недостатъчно), то значи трябва през следващите 30 години да изплащате на банката около 3,000 SGD на месец. Тоест, с други думи казано, двама младоженци с ниски доходи (например той е учител, а тя продавачка), които са си купили едностайна боксониера в покрайнините на Сингапур трябва да я изплащат 30 години поред, като и двамата работят на пълно работно време. Заплатата на единия ще отива само за погасяване на жилищния заем, а заплатата на другия – за плащане на текущите сметки, за храна, за дрехи и за всичко останало. Ето така живеят хората в Сингапур, страна, която по класацията на ООН се намира на девето място в света.

Аз лично не виждам много голяма разлика в организацията на начина на живот у нас по време на социализма с тази, която е построена в момента в едни от най-развитите капиталистически държави (в дадения случай – Сингапур). Не мога да се отърся от усещането, че тези, които дърпат конците на световната история, експериментираха в продължение на 72 години в СССР, убедиха се в работоспособността на съветския модел, въведоха малки поправки и сега вече активно налагат практически същия модел на живот в западните страни (с много малки изменения). Промените се извършват неусетно и незабелязано, но ако се погледне как са живели на запад преди 25 години и как живеят сега, то разликата е огромна. За тези години начинът на живот в капиталистическите държави изключително много се е доближил именно до социалистическия тип организация на обществото.

А междувременно в България цари нещо средно между социализъм, капитализъм и феодализъм. Но въпреки всичко, независимо, че сме класирани на 58. място в света по стандарт на живот, може определено да се каже, че в България човек засега все още разполага със значително по-голямо количество свобода по отношение на личните си решения и има много по-голямо жизнено пространство. В България може да се купи един автомобил, една „бракма“ за 1000 или 2000 лв., може да се застрахова и да й се плати пътен данък за жълти стотинки, след което може да се паркира пред блока и да се кара насам-натам, без да се иска каквото и да било разрешение за това от държавата. Но българите не виждат това като огромна лична привилегия и свобода, а предпочитат да се вглеждат само в недостатъците на собствената си система. Те виждат само старите автомобили и дупките по улиците, но не се замислят, че в другите, силно напреднали държави, където неоколониалният режим е в пълен ход, хората могат само да мечтаят да имат какъвто и да било автомобил.

На удачните собственици на автомобили в Сингапур, на които толкова много им е провървяло, че са им разрешили да заплатят 60,000 SGD на държавата, за да получат право на собственост на автомобил, истинските проблеми започват едва след покупката. Второто препятствие е осигуряване на паркинг за возилото. Блоковете там по принцип се строят без паркинг, а ако такъв има, то цените на паркингите в блоковете в някои райони не отстъпват на цените на самите коли. Всъщност в Сингапур не можете да си купите кола, преди да докажете на властите, че вече имате закупено място, където можете да я паркирате.

От всичко казано дотук се разбира, че на този пренаселен остров се провежда съзнателна и целенасочена държавна политика, насочена към отказ от притежанието на кола. Този лукс е запазена марка само за богаташите, докато за простолюдието е отредено да ползва обществен транспорт. В интерес на истината трябва да се отбележи, че общественият транспорт в Сингапур е отлично уреден, сравнително евтин и много бърз. Съществуват множество линии на метрото, които свързват почти всяка една точка на острова. По същия начин е отлично уредена и влаковата система в Токио, Япония.

Но замислете се само: защо тези държави влагат такива огромни средства в инфраструктурите на своите метрополитени? Ясно е, че ако няма икономическа изгода от подобни вложения, те едва ли ще се правят. Това е едно на ръка. Но от друга страна държавата прави всичко възможно да накара хората да ползват обществения транспорт, тоест държавата действа като агент, увеличаващ многократно печалбите на компаниите, вложили средства в обществения транспорт. Дори можем да го кажем и така. Държавата прави почти невъзможно притежанието на коли, като по този начин тя просто принуждава хората да ползват обществен транспорт. А това е пряко свързано с печалбите, които се извличат от доходоносния бизнес с метрото. Държава и инвестиционни компании вървят ръка за ръка.

С други думи държавата диктува на своите граждани как трябва да си живеят живота (например да ползват обществен транспорт), като по този начин извлича от така наложения им принудителен начин на живот ежедневни огромни печалби. За тези, които са опиянени от преследването на западния блян, „демокрацията“, свободното движение на капитали и прочие химери държа да кажа, че между това, което се извършва в наши дни в най-напредналите капиталистически държави и това, което се извършваше в близката история в продължение на 72 години в социалистическия СССР няма принципни разлики. По време на социализма се планираше определен начин на живот и държавата прилагаше този план в живота на хората.

При капитализма едрият капитал се е сраснал отдавна с държавните структури. Нуждата за извличане на печалба диктува законите на страната, а те съответно диктуват начина на живот на хората. С две думи при социализма животът ни се управляваше от членовете на Политбюро, а сега при капитализма същото се прави от олигархичното задкулисие, което дърпа конците в държавата, с цел извличане на огромни лични печалби. Разликата е само в това, че преди виждахме по телевизията кои са членовете на Политбюро, а сега можем само да гадаем кои са всъщност истинските членове на задкулисието.

 Фотография 3. Паркинг в Сингапур

Пътувайки в метрото в Сингапур в часовете пик, не можех да се отърся от усещането за дежа-вю. Изкарах студентските си години в Киев, бившата Украинска Съветска Социалистическа Република. Пътувал съм тогава и до Москва и Ленинград. В онези времена се правеше всичко възможно да се поощрява работническата класа да ползва евтиния, бърз и достъпен обществен транспорт. В метрото се влизаше срещу 5 копейки, а мотрисите се движеха на всеки 3 до 5 минути. Само много малко хора можеха да имат собствен автомобил. Желаещите трябваше да чакат с години на опашка и да се борят с редица бюрократични препятствия, докато накрая можеха да станат горди собственици на легендарните модели „Москвич“, „Лада“ или „Запорожец“.

Но нека да оставим настрана техническите параметри на автомобилите, понеже преди 30-40 години и в Сингапур те не са били на днешното ниво. Това, което лично на мен ми направи впечатление на този остров, са принципните сходства между двете общества – тогава и сега. Нека да отхвърлим настрана и обстоятелствата, свързани с екваториалния климат на Сингапур и с расовата принадлежност на населението. Това, което лично на мен ми направи впечатление, е принципното устройство на обществото. А прилики има немалко. Наум идват следните (но вероятно, ако се замисля за по-дълго време, ще открия и други):

Фотография 4. Жилищни блокове в Москва от 1972 г ^15.

•Хората живеят в големи, общи, комунални блокове с малко жилищно пространство.
•Хората пътуват до работното си място и обратно с обществен транспорт.
•Ползването на лични автомобили е лукс.
•Доходите на населението са така изчислени, че след заплащане на данъци, такси, жилище, храна и сметки почти да не остават свободни средства.
•Държавата диктува една голяма част от „свободните“ решения на гражданите.
•Съществува система за следене и контрол на несъгласните с държавната политика.

Затова намирайки се в Сингапур не можех да се отърся от усещането, че съм попаднал в социалистическа страна, с тази разлика, че някои много важни социални придобивки, които ги имаше преди, сега вече ги няма. Например, преди правото на труд беше гарантирано в конституцията, докато сега това е просто една неосъществима мечта. Преди имаше много допълнителни облаги като евтини карти за почивка на планина, море или санаториум, докато сега подобни неща всеки трябва да си купува сам и не са евтини. Медицинското обслужване също беше безплатно, което в наши дни звучи просто като несбъднат блян. Много хора си спомнят само ниското качество на предлаганите стоки и услуги от времето на социализма, но при това забравят, че говорим за периоди от време, които са случили преди 30, 40 и повече години.Естествено е нивото на науката и техниката в онези времена да е било по-ниско. Не се знае, ако хипотетично животът на тази обществена система не беше насилствено прекъснат в началото на 90. години, а беше оставен да продължи естествения си ход, в какво общество бихме се оказали днес. И дали то би отстъпвало на стандарта и качеството на живот, който водим днес?

Фотография 5. Жилищни блокове в Москва от 2014 г ^15.Сравни с фотография 2. Според мен основната разлика е доста по-голямото междублоково пространство в Москва.

Освен това образованието в социалистическите страни беше безплатно и с много високо качество, докато сега то се третира като стока, която се „купува“ от съответните учебни заведения. В резултат на това качеството на съвременното образование в западните страни като правило е доста ниско, а цената му с всяка измината година става все по-висока. В резултат на това, качественото образование е достъпно само за децата на заможния елит. За простолюдието се предлагат две опции. Едната възможност е студентът да се образова, като тегли огромни заеми с лихви. Такива се предоставят от банките или от държавата (а замислете се, кой е всъщност държавата?) Макар заемите от държавата уж да нямат лихви, реално те имат, понеже всяка година ежегодно подлежат на така наречената „индексация“. Тя варира между 3 до 5 % на година. Освен това в момента на теглене на държавния заем, той веднага набъбва с 50% (това се обозначава с интересния термин на английски „loading“ – зареждане, пълнене, товарене). И оттам нататък тази принадена стойност на заема от 50% (което си е чиста печалба за държавата) продължава да се индексира всяка година с около 3-5%, тоест да трупа още допълнителни лихви.

След като учи 5 години по тази система, завършилият висшист е вече едновременно и висшист, и роб, заради огромните дългове, които има да връща на държавата или на банките. Като вземем предвид и останалите разходи (като наем, храна, дрехи и прочие), средностатистическият студент в Австралия задлъжнява по тази система поне около стотина хиляди долара. Другата възможност е децата на незаможни родители да си останат необразовани или с гимназиално образование (което всъщност е едно и също). Качеството в държавните училища е вече толкова ниско, че този тип безплатно образование си е направо чиста загуба на време. В този втори случай, човекът също автоматически се превръща в роб, защото на какви доходи може да разчита той, при положение, че няма дори средно специално, да не говорим за висше образование? Вижте таблицата със заплатите, приведена по-горе във фигура 3 и си направете сами сметката.

Докато се разхождах в метрото в Сингапур ми направи впечатление, че на доста метростанции имаше големи плакати, рекламиращи университети от Западна Австралия, в това число и този, който аз съм завършил. Явно австралийците не пропускат възможността да направят допълнителни печалби от „износа“ си на образование. Много от австралийските университети вече работят на задочен принцип и голяма част от обучението е онлайн. С това може да се обясни и широката му реклама в Сингапур. Но интересното е, че подобни реклами не съм виждал в другите азиатски страни. Явно там стандартът на живот е прекалено нисък и тамошното население не може да си го позволи, или пък стандартът им е висок (като Япония например), но поради тази причина те предпочитат да си купуват „истинско“ образование от други университети, например американски. Затова пък Сингапур с неговата сравнителна географска близост до Австралия, конвертируема валута, подобна държавна организация и сравним стандарт на живот се оказва идеалната мишена, на която да се продаде австралийско образование.

Но описаният дотук „висок“ стандарт на живот в една от най-проспериращите държави на азиатския континент (пък и в света) не се явява привилегия за цялото население на острова. Там то е разделено по расов признак и колкото и да си говорим за равноправие и еднаквост такива на практика не съществуват. Самият пирамидален, колониален модел не го допуска. Индийците и китайците никога няма да бъдат поставени в равноправно положение. За това има много причини. Първо индийците са били английска колония, а китайците никога не са били. Освен това индийците, като че ли са по-склонни на задкулисни операции и лъжи, отколкото китайците. Затова от тях стават много „по-добри“ мениджъри. На кого са нужни принципни, работливи и старателни мениджъри, които не манипулират подчинените си? Затова съвременните световни управници несъмнено предпочитат първите и отбягват старателно вторите. Това е нещо като немците и българите. От гледна точка на съвременния колониален модел е недопустимо те да бъдат поставени в равноправни отношения. И ако сегашният модел се запази, на способните индийци ще продължават да се дават ръководни постове (при положение че за тези постове няма желаещи англосаксонци), а китайците ще продължават да си бъдат „бачкатори“.

Например, според действащите в момента неписани световни правила немците винаги ще бъдат господстваща раса, а българите – робска, подчинена раса. При това не е нужно да търсим причините дали наистина те са по-способни, а ние не. Просто на принципа „разделяй и владей“ единият трябва да бъде господар, а другият – роб. Решено е, че в Европа, немците ще бъдат ръководители и управници, а българите – роби. В Азия е решено, че индийците ще заемат ръководните постове, а китайците ще си останат работници и служители. В Сингапур вие можете да намерите изключително много индийци на ръководни, мениджърски позиции, но почти нито един китаец. Същото е положението и с имигрантите от този етнически произход в Англия, САЩ и Австралия. В Австралия има немалко мениджъри от индийски произход и почти нито един от китайски. За руснаци и за славяни да не говорим. Макар, че Бог не ни е обидил на способности, но въпреки всичко мениджър със славянски етнически произход е голяма екзотика в западния неоколониален свят. Случайно ли е всичко това?

Фиг. 5 Герб на СССР

Изобщо тук опираме до един много важен въпрос за политическото управление на света. Дълго време механизмите как се управлява едно общество бяха старателно крити от народа, за да не може той да се самоуправлява. Но вече е крайно време тези факти да излязат наяве. И те излизат. Досега в училище са ни учили, че трудът се разделя на промишлен и селскостопански. Имаше дори цяла теория, че така се били формирали две класи – тази на работниците и тази на селяните. По този начин се противопоставяха едните на другите. По този начин лесно се държаха в подчинение както едните, така и другите. Фактически управляващата номенклатура прокарваше идеята, че единствено благодарение на тях (благодарение на управлението на комунистическата партия) работниците и селяните живеят в мир и разбирателство.

Това дори беше символизирано с кръстосани сърп и чук на герба на Съюза на съветските социалистически републики (СССР). Сърпът беше символ на селяните, а чукът – символ на работниците. Червената звезда отгоре – символ на управляващата комунистическа партия. Всъщност накрая се оказа, че и работниците, и селяните са един вид „заробени“ от управляващата номенклатура, понеже нито едните, нито другите можеха да се разпореждат свободно със собствения си живот.

После ни лъгаха, че трудът се дели на умствен и физически. Тоест пак се налагаше противопоставяне между работниците на така наречения интелектуален труд, и тези, които използваха най-вече физическата си сила, за да си заработват хляба. Всъщност и това деление пак е напълно погрешно и нарочно вкарва хората в заблуждение. Всичко това се прави напълно съзнателно от управляващите, за да се прикрие истината. А тя е, че основното деление между хората във всички общества и във всички времена (след Египет) е било такова: хора на производителния труд и хора на управленческия труд.

В производителния труд влизат всички тези категории работници и служители, които произвеждат нещо – строители, монтьори, учители, хора, работещи в сферата на услугите, инженери, хора на изкуството и т.н. Всички те, независимо дали използват мускулите си в по-голяма или в по-малка степен, или пък главно използват мозъчните си клетки и въображението си, попадат в една и съща категория – те са „производители“ в най-широкия смисъл на думата. Над тях стоят мениджърите, тези, които се разпореждат с това как и по какъв начин ще бъдат разпределени парите в предприятието, какви договори ще бъдат подписани, кой кога и по какъв начин ще работи и какви заплати и бонуси ще получава, каква ще бъде организацията на производство и условията на труд. Ето всички тези решения се взимат от хората на управленческия труд.

Основната разлика между първите и вторите е тази, че вторите абсолютно нищо не произвеждат. Те просто взимат управленчески решения и командват останалите, които произвеждат. От тези хора зависи изключително много. Всъщност може да се каже, че от тях зависи всичко. Дори и цялата страна да се труди денонощно, ако управленческите кадри са некадърни, или ако те съзнателно саботират забогатяването на обществото, то тогава от това страда целият народ без изключение. Обратното – ако те са способни и действително милеят за общото, то тогава ефективността на производителния труд нараства неимоверно. Нещата в наши дни са поставени така, че ефективността на управленческия труд в западните страни да е изключително висока, а в източноевропейските страни нарочно да е много ниска. От това печелят преди всичко народите на западните страни, а народите на източноевропейските държави биват икономически (а следователно и политически) заробени.

Тази система на управление на обществото за първи път се развива и усъвършенства по времето на Древен Египет. По-конкретно прецедентът за първи път се въвежда от евреина Йосиф, който първоначално е бил докаран в Египет като роб, а впоследствие се издига до изключително висок, управленчески пост. Всичко започва с това, че Йосиф има удивителната способност правилно да тълкува сънища. Тоест, той се намира в пряка връзка с Бог и може да чете посланията, които Бог изпраща на хората във вид на символи чрез сънищата. Това се проявява при него от най-ранно детство и достига своята кулминация, когато Йосиф успява правилно да разтълкува сънищата на фараона. Фараонът дълго време сънува едно и също нещо, което никой друг от неговите приближени, царедворци и мъдреци не може да разтълкува. Става дума за това, че седем тлъсти крави излизат от река Нил и отиват да пасат в тръстиката. След това излизат седем мършави крави и изяждат дебелите. Йосиф правилно разтълкува съня, че ще последват седем много плодородни години за Египет, в които ще се роди много жито, а след това ще последват седем неплодородни години, които обещават глад и смърт сред египтяните.

Фиг. 6 Йосиф е направен владетел на Египет, илюстрация от детска библия през 1926 г ¹⁶.

Съветът, който Йосиф дава на фараона, е да заделя една пета от добитото зърно през плодородните години и да го охранява в нещо като „държавен резерв“. После, когато настъпи сушата, египетската държава е можела да взема от резерва, за да изхранва населението си. Фараонът се съгласява и поставя Йосиф на важен управленчески пост – да контролира постъпването и разпределението на житото. Всъщност този, така да се каже мениджърски пост, не е съществувал преди това. Той е бил създаден за първи път по времето на Йосиф. И именно този евреин го е заел. Това е много важно!

Благодарение на провежданата от Йосиф политика египетският народ е бил спасен, защото нещата се развиват именно по начина, който Йосиф е предсказал. Настъпват седем плодородни години, последвани от седем изключително неплодородни години. В онези времена седем последователни неплодородни години са били равнозначни на сигурна смърт на целия египетски народ. Но идва Йосиф и създава понятието управленчески труд. Фактически той е бил първият мениджър в света. Той е бил поставен на най-важния държавен пост,  откъдето е упражнявал контрол върху държавния резерв (зърното). Това спасява египтяните от гладна смърт. Показателно е, че египтяните не са могли сами да се управляват, дори и в лицето на своя фараон, тъй като нито той, нито неговите приближени звездобройци (астролози) не са могли правилно да разчетат неговите сънища.

Разговарянето директно с Бог в онези времена е било запазена марка само за еврейския народ и именно евреин става първият чиновник, заел изключително висок държавен пост, на който е било дадено почти неограниченото право да се разпорежда с материалните блага на страната. Преведено на съвременен език „житният държавен резерв“, който Йосиф пръв създава е прототип на сегашния „държавен федерален резерв“, който печата банкнотите на Съединените Щати. Принципът е един и същ. Тогава е ставало въпрос за жито, а днес – за пари. И двете са свързани с материалното обезпечение и благополучие на нацията. Виждате как в историята всичко се променя така, че всъщност да остане непроменено.

Но оттогава се създава и интересен прецедент. Оказва се, че реално държавата се управлява не от  официалната власт (фараона), а от този, който разполага с икономическата власт (Йосиф). Този, който определя кой какви дажби от жито ще получи, (чети в наши дни – кой с колко пари разполага), всъщност определя истинската държавна политика. Останалото е само параван. Днес ние не си спомняме много добре кой е бил управляващият фараон в онези времена, но знаем много добре кой е Йосиф. По същия начин в наши дни практически няма значение какви политици идват и си отиват от власт. Тези „фараони“ днес ги има, утре ги няма. Но действителните власт-имащи и до ден днешен са наследниците на Йосиф. Те държат почти всичките световни пари в ръцете си и следователно са в състояние да определят кой ще има жито и кой няма да има. Само че те вече отдавна не действат пряко и открито. Действията им могат индиректно да се определят от това, което наричаме „действия на световното задкулисие“.

Фиг. 7. Пирамидата на гърба на еднодоларовата банкнота на Федералния резерв на САЩ.

Това световно задкулисие е създало днес една почти перфектно смазана машина, която се нарича „пирамидален модел на управление“. Основите ѝ са заложени още в Древен Египет и именно поради това тя е пирамидална. Тук трябва да дадем заслуженото на този модел и да кажем, че в продължение на векове той е вършил перфектна работа. Например, той е спасил египтяните и евреите, както и много други народи от сигурна смърт.

Проблемът на този модел обаче е, че в бъдещата епоха на Водолея той ще стане практически неизползваем по една много простичка причина. Ако в древни времена ключовете на познанието са били, така да се каже „запазена марка“ само за посветения еврейски народ, то сега положението постепенно става коренно различно. Тези способности в миналото са се предавали само по кръвна линия, но в наши дни това вече съвсем не е така. В наши дни всеки един човек може да стане „посветен“. В наши дни все повече и повече хора започват правилно да тълкуват сънищата си. Дори и последната чистачка, която заема възможно най-ниското стъпало в съвременния пирамидален модел, може един ден да се събуди с дълбоки прозрения относно политическото устройство на страната. Именно поради тази причина тази парадигма на държавно управление е обречена на сигурна смърт. „Ключовете на познанието“ изтичат сред народа. Този процес вече е започнал, той тече с все по-голяма сила и е абсолютно невъзможно да бъде спрян с каквито и да било средства.

Затова целият обществен модел на управление подлежи в най-скоро време на тотално преобразование и коренно преустройство. Най-губещи от тази надвиснала, неминуема реформа са съвременните „управляващи“, които никога през живота си не са произвели каквото и да било. Те нямат трудови навици. Те могат да живеят само на гърба на някой друг. Това е техният голям проблем. Ако народът започне все повече да се самоуправлява (а това е неизбежно), техният управленчески труд ще стане крайно ненужен, тъй като в основата си това си е чиста проба паразитизъм. През изминалите столетия тази система е давала възможност на добралите се до властта да вземат неограничено много от общото богатство и да го натрупват във вид на частно богатство. Тази практика е започнала от Йосиф. Когато настъпва гладът в Египет и в съседните райони, той извиква братята и баща си да дойдат да живеят в Египет. На тях той също дава дажба от общото жито, независимо че те не са вложили своя труд при първоначалното натрупване на „държавния резерв“. По този начин бива спасен не само египетският народ, а и еврейският. В наши дни виждаме до какви колосални злоупотреби с държавното става въпрос. Системата е вече напълно прогнила и се пука по всички възможни шевове. Повече по този въпрос, както и за общите направления на бъдещото развитие на света, ще говорим в следващата, трета част на тази статия.

ПРЕПРАТКИ:

9.Wikipedia. Singapore http://en.wikipedia.org/wiki/Singapore
10.Certificate of Entitlement (COE), Singapore. Current Prices. 23 October 2014 http://www.oneshift.com/new_cars/lcoe.php
11.Once You Are Here: Cost of Owning a Car http://www.expatsingapore.com/content/view/1152
12.Salary Survey in Singapore http://www.salaryexplorer.com/salary-survey.php?loc=196&loctype=1#disabled
13.Cost of Living in Singapore. Prices in Singapore http://www.numbeo.com/cost-of-living/country_result.jsp?country=Singapore
14.List of Countries by Human Development Index http://en.wikipedia.org/wiki/List_of_countries_by_Human_Development_Index
15.Московский „Бублик“. 29 октября 2014. http://allnews7day.ru/vse-stat-i/moskovskiy-bublik
16.Joseph (Patriarch). Wikipedia. http://en.wikipedia.org/wiki/Joseph_(patriarch)

Зареди статията оттук като pdf:

Tokyo_2