Владимир Сергеевич Соловьов “Три разговора”

За войната, за прогреса и за края на всемирната история, включително и кратка повест за Антихриста

Разговор първи

13.03.2015

Владимир Сергеевич Соловьов (28 януари 1853 г. – 12 август 1900 г.) е руски философ, поет, публицист и литературен критик. Син е на руския историк Сергей Соловьов. По майчина линия негов прадядо е украинският философ Григорий Сковорода (1722г. – 1794г.). Когато е двадесетгодишен (1873 г.) завършва Историко-философския факултет на Московския университет, а година по-късно защитава магистърска дисертация на тема „Кризата на западната философия (против позитивистите)“. Преподава в Московския университет и от 1875 г. за година и половина посещава Англия, Франция, Италия, Египет и др. В Лондон се занимава с изследвания върху текстове от мистичните учения, гностическата литература,  индийската и средновековната философия, Кабала и др. В Египет има мистични преживявания, в които вижда София (Световната душа, премъдрост, майсторство, знание). Той описва някои от преживяванията си в стихотворенията си „Три срещи“. Владимир Соловьов е вдъхновил Достоевски да създаде образа на Альоша Карамазов в книгата „Братя Карамазови“. Лев Толстой също е повлиян от философските възгледи на Соловьов. В частност той се увлича от неговия цикъл статии, наречен „Смисълът на любовта“ и предава тези идеи в книгата си „Крайцеровата соната“. От философските възгледи на Соловьов се влияят също така Николай Бердяев, Сергей Булгаков, Павел Флоренски и други. След 1917 г. творчеството му изпада до голяма степен в забрава в СССР. Споменава се само, че той е един от основателите на руския символизъм. Затова пък книгите му се издават в Ню Йорк, в Брюксел, в Германия и в Чехия. За него съществува подозрение, че една голяма част от живота си се е лутал между католицизма и православието, но накрая умира православен.

——————————————————————

Интерес представлява учението на Соловьов за правото, което почива на следните постулати:

Морал – винаги се стреми да превъплъти в живота определен идеал. Дава ни предписания относно това, какво би трябвало да бъде нашето поведение. Моралът е обърнат само навътре към индивида.

Право – има условен характер и предполага външни ограничения. В юридическата област е важно външното поведение, а не вътрешните морални борби на индивида. Следователно няма наказания за вътрешни помисли и преживявания, само за външни действия. Основни области на правото са имуществото, поведението, действията и последиците от тези действия.

Задачата на правото не е да се установи Царството Божие на земята, а да не се превърне животът на хората на земята в Ад.

Целта на правото е да уравновеси два противоположни интереса – личната свобода на отделните индивиди и общото благо на целия народ. „Общото благо“ трябва да ограничава частните интереси на хората, но не може да ги подменя. Поради тази причина Соловьов е бил против смъртното наказание и доживотните затвори, които практики според него противоречат на целта на правото.

Закон – ограничение на личната свобода в името на „общото благо“.

Признаци на закона – 1. Публичност, 2. Конкретност, 3. Реално приложение.

Признаци на властта – 1. Издаване на закони, 2. Справедлив съд, 3. Изпълнение на законите.

Държава – защитава интересите на гражданите.

Християнска държава – защитава интересите на гражданите и се стреми да подобри условията на съществуване на човека в обществото. Проявява грижа за икономически слабите лица.

Прогрес на държавата – състои се в това, колкото се може повече да се стеснява нравственият свят на хората и колкото се може повече да се обезпечават външни условия за достойно съществуване и усъвършенстване на хората.

Правовата уредба в държавата не принуждава никой да бъде добродетелен. Задачата на правовото устройство е да попречи на човека да се превърне в злодей (опасен за обществото). Обществото не може да живее само по нравствени закони. За защитата на всички интереси са нужни още юридически закони и държава.

——————————————————————

Последното съчинение на Соловьов е „Три разговора“. То е издадено за първи път през 1900 г. от издателство „Труд“ в Санкт Петербург, докато писателят все още е бил жив. Той почива няколко месеца по-късно. В този смисъл това произведение се явява апотеозът на неговото творчество, където е събрана цялата му мъдрост, натрупана по време на целия му земен живот. Самият Соловьов определя произведението си като разговори за природата на злото, що е това зло, какво го поражда и как е възможно да се борим с него с мирни и военни методи. Произведението е представено като светски разговор между следните действащи лица:

Княз– идеалист на около 30-35-годишна възраст, който няма все още реален управленчески опит.

Генерал – Смел и решителен военачалник, с голям опит във военното дело, за когото в живота са главни само три неща – Бог, Цар и Отечество.

Политик – хитър, ловък и меркантилен атеист, попреминал средната възраст.

Дама – много добре образована и възпитана жена на средна възраст, най-вероятно с благородническо потекло и изключително добри маниери.

Господин Z– за него не се представя абсолютно никаква информация и не се знае на колко години е, с какво се занимава, нито как изглежда. Но размишлявайки върху идеите, които той застъпва, можем косвено да се досетим, че вероятно самият Соловьов изразява своята собствена гледна точка чрез това лице.

Цялото произведение е доста дълго. То е писано през 1899 г. и затова стилът му е малко тромав, обстоятелен и подробен. Общият му обем е около стотина страници. Затова не го превеждам дословно, а преразказвам само една малка част от него (само първия разговор) и то в съкратен вид просто за да може българският читател да придобие първоначална представа относно основните философски идеи, залегнали в него. Тези, които желаят да прочетат цялата творба в оригинал, могат да направят това тук: http://www.magister.msk.ru/library/philos/solovyov/solovv28.htm.

Първият разговор започва с това, че генералът се възмущава от нравите, които настъпват в обществото. През целия си живот той е бил възпитаван в боен дух и се е придържал към идеята, че руската войска е христолюбива и достолепна. Според генерала нейното предназначение е да поддържа православната идея за Бог, Цар и Отечество. Тоест смисълът на армията винаги досега е бил високоблагороден и морално оправдан. „А в наши дни” – казва той – „на нас започват да гледат като на варвари, диваци и убийци, което принизява смисъла на нашето свято военно дело”.

Политикът лениво се обтяга на дивана и казва, че генералът просто вдига много шум за нищо. Войската както си е била, така си и остава. Новите изисквания за повече миролюбивост се отнасят най-вече за политиците, а не за генералите. Така че нищо по същество не се е изменило. Но генералът отбелязва, че армията не живее на някакъв необитаем остров, войниците купуват вестници и следят какво става в обществото. Така че ако общественото мнение започне да се изменя в посока на това, че воденето на войни е вече остаряла и варварска практика, то семената на съмнението несъмнено ще засегнат бойния дух и боеготовността на армията.

Тогава политикът му отвръща: „А не можете ли просто да следвате заповедите, които ви се спускат отгоре? Та нали смисълът на армията, в крайна сметка, не се състои в това военнослужещите да търсят отговори на морално-етични проблеми, а просто да изпълняват заповеди“.

„Това е така” – съгласява се генералът – „но на практика не е винаги възможно да се постъпва по този начин”. „Да предположим”- казва той „че аз бъда назначен като командващ войските на един цял военен окръг. Значи по заповед на мен ми е възложено да ръководя поверените ми войски, да поддържам в тях определен начин на мислене, да въздействам върху техните волеви качества, да ги настройвам на определени (например патриотични) чувства. С две думи аз трябва да ги възпитавам по такъв начин, че те най-правилно да изпълняват предназначението си. Но вие сами разбирате, че за да правя това, аз трябва ежедневно да издавам заповеди от свое име, така че в известен смисъл аз нося лична отговорност за въздействията, които произвеждам.

Представете си, че за абсолютно всяка една заповед аз се допитвам предварително до висшето си началство и моля за инструкции да ми кажат какво точно да правя и как да го правя. Сами разбирате, че още при първия такъв опит ще ме нарекат „стар глупак“, а при втория направо ще ми поискат оставката. Това означава, че аз трябва да вземам сам определени решения, за които, така да се каже, предварително е спусната благословия отгоре. Тези неща са строго установени и не се менят с времето. Да се иска отново и отново разрешение за подобен вид действия може да се определи или като глупаво, или като дръзко.

И ето получава се, че до вчера аз знаех като един неотменим постулат, че трябва да възпитавам войската си именно във висок БОЕН дух, тоест да възпитавам във военнослужещите готовността да се бият с враговете или сами да бъдат убити от врага. Но за да се постигне това, всеки един войник трябва да притежава твърдата увереност, че войната е свято дело. Когато се отнеме именно тази твърда увереност на войника, че той се бие за една правилна и свещена кауза, то тогава и целият боен дух отива по дяволите, понеже вече я няма „нравствено-религиозната санкция“, на която преди същият този боен дух се е опирал”.

„Всъщност” – казва политикът – „вие ужасно много преувеличавате всичко. Всички и преди са знаели, че войната е необходимо зло и сега го знаят. Просто хората все още, за съжаление, не са достигнали такова високо стъпало в своето еволюционно развитие. Затова войната все още не се е превърнала в едно напълно излишно явление. Така че, докато хората узреят, тя ще си остане именно това, което винаги е била – едно неизбежно зло, едно бедствие, което се налага да търпим и да прибягваме до него само в някои изключително належащи случаи”.

Генералът скача от мястото си разярен. „Как? И само това? Неизбежно зло? Вие отваряли ли сте някога православен календар?“ Политикът казва, че му се е случвало, когато се е налагало да провери кой от неговите познати има имен ден, за да го поздрави. „А вие забелязали ли сте какви хора са обявени за светци?“ – пита го генералът. „Да не би да искате да кажете, че всички те са били военни?“ – пита лениво политикът.

Не всички, но точно половината от тях са били военни (в това число влизат и князете, които по дефиниция са военни), отговаря генералът. А другата половина са били монаси с различни чинове. Християнските народи не само са уважавали военното звание. Те ОСОБЕНО СИЛНО са уважавали военното звание. От всички професии, само военната е била считана за професия с изключително силна възпитателна функция. Затова именно от армията са произлизали и най-добрите, най-великите и най-известните светци. Виждате, че този възглед се намира в разрез с това, което ни проповядват съвременните миролюбци.

Четирима свети вòйни на светата православна църква – свети преподобни Александър Пересвет, свети благоверен княз Дмитрий Донски, свети преподобен Сергий Радонежски, свети преподобен мъченик Андрей Ослябя.

Тук се намесва князът и казва, че становището на църквата по отношение на войната в последно време силно е започнало да се променя. Колкото и да е невероятно, казва той, в последно време излязоха публикации, че християнството безусловно осъжда войната. Князът дори предлага на своите събеседници следващия път да им покаже въпросните вестници като доказателство.

„Виждате ли” – казва политикът, като се обръща към генерала. „За какво се вълнувате толкова много? Макар постепенно да се освобождаваме от този яростен милитаризъм, който беше присъщ на миналото, ние все пак ще изискваме от вас и от вашата армия същите боеви качества, както и преди”. Тук генералът категорично заявява, че е по-лесно в такъв случай да се издои мляко от бик. „Кой ще ви даде тези нужни боеви качества” – заявява той – „когато първото и най-важно бойно качество няма да го има? А именно на това качество всъщност се крепят всички останали. Става въпрос за вярата в силата и справедливостта на православието, както и убеждението, че войната е свято дело. Именно на тази вяра и на тази убеденост се крепят цялата боеготовност и боен дух на армията. Иначе как ще поддържате желанието на войниците да се бият, като им казвате, че войната е злодейство и престъпление, което просто по неизбежност сме принудени да търпим в някои крайни, изключителни случаи?”

На това политикът отговаря, че вътре в самата армия военните могат да си вярват на каквото искат – святост на войната и прочие всякакви неща. Никой не им забранява това. Важното е да поддържат бойния си дух висок. Генералът още повече се вбесява от тези думи на политика. „Ние да не би да живеем на Луната?“ – казва той – „Нашите войници не купуват ли вестници, не следят ли новините, не чуват ли какво им говорят политиците? Като се има предвид, че имаме задължителна военна служба, редовните войници при това положение ще се чувстват като каторжници, ще носят службата си изключително небрежно и при първа възможност ще гледат да изкръшкат. А кариера от военната професия ще правят само онези, които по рождение са неспособни и не стават за нищо друго”.

И тук князът поставя въпроса дали някой се съмнява в правотата на твърдението, че войната е абсолютно зло, от което човечеството трябва да се избави час по-скоро. Господин Z се намесва и казва, че той не вярва в правотата на това твърдение. Според него войната НЕ Е безусловно зло, нито пък мирът Е безусловно добро. Господин Z казва още, че понякога има добри войни, както и лош мир. Генералът също се съгласява с това твърдение. Тук се намесва дамата, която казва, че диваците и варварите имат много просто определение за това, кое е добро и кое е зло. Например, когато аз открадна жената и кравата на съседа си, това е добро, казва дивакът. А когато той открадне моята жена и моята крава, това е зло. Тук господин Z казва, че тази постановка на въпроса е правилна за нискоразвитите племена, понеже те още не са формирали нравствено-етични възгледи. Но дори и когато тези възгледи се формират, казва той, е невъзможно да се твърди, че войната е оцветена само в един-единствен цвят – черния, докато мирът пък едва ли не е оцветен пак само в един-единствен цвят, но противоположния – тоест белия.

Тогава князът казва следното: „Значи според вас едно такова отвратително деяние, каквото несъмнено е убийството, може понякога да бъде оправдано? Достатъчно е само да го наречете „добра война?“ На това господин Z отвръща, че логиката на княза куца. „Вие произнасяте следните три изречения в следната последователност”, казва той:

1. Всяко убийство е безусловно зло.
2. Войната е убийство.
3. Следователно всяка война е безусловно зло.

„Но това си е чиста проба силогизъм. Нито сте доказали верността на първото си изречение, нито на второто. Така че последното ви изречение (заключението), което вадите на основата на останалите две, просто виси във въздуха. То е безпочвено.”

И тук започва един спор между господин Z и княза. Господин Z пита: „Значи вие твърдите, че във всеки един случай да се убие, тоест да се отнеме животът на друг човек, това е безусловно зло?“.

Князът отвръща: „Естествено, че е така, без всякакво съмнение“.

Господин Z: „А да бъдеш убит, това безусловно зло ли е или не?“.

Князът: „Зависи какво значи да бъдеш убит. Ако човекът е бил убит от природно явление, което стои над неговата воля, то тогава това не е безусловно зло. Например, ако човекът е бил поразен от мълния или умре от някаква болест.“

Господин Z: „Тоест при убийството проблемът не се корени в самия физически факт на смъртта, а в нравствената причина, която го поражда, например в злата воля на убиващия. Нали така?“

Князът: „Да, разбира се. Защото понякога убийство се случва и по невнимание или поради някакво нещастие.“

Господин Z: „Разбрах, но нека да си представим следното положение. Волята на човека, макар и да няма като своя цел лишаването на другия от неговия живот, все пак предварително се съгласява на това като на крайна необходимост. В такъв случай това убийство безусловно зло ли е според вас или не?“

Князът: „Да, това е безусловно зло, понеже волята на човека предварително се е съгласила на убийство.“

Господин Z: „А нима не се случва така, че волята на човека, макар и да се е съгласила предварително на възможно убийство, все пак не е зла воля и следователно убийството в този случай не може да се счита за безусловно зло?“

Князът: „Разбирам накъде клоните. Вие искате да използвате този изтъркан пример, когато в една пустиня един баща вижда как някакъв разярен мерзавец се впуска върху неговата невинна дъщеря (а за още по-голям ефект можем да прибавим примерно и обстоятелството, че тя е също така и малолетна, да речем) и че този мерзавец иска да извърши с нея някакво гнусно деяние. Тогава нещастният баща няма друг избор освен да убие този извратен злодей“.

Господин Z: „Добре и какво е вашето възражение в този, както вие самият се изразихте, ‘изтъркан’ случай?“

Князът: „Какво има да се възразява тук?“

Господин Z: „След като не желаете да възразявате, то тогава можете ли убедително да докажете, че във всички случаи БЕЗ ИЗКЛЮЧЕНИЕ е винаги по-добре да се въздържаш от съпротивление над насилието или е по-добре в някои такива случаи да използваш сила, макар и предварително да знаеш, че по този начин можеш да предизвикаш смъртта на злия и вреден човек?“

Князът: „Но тук става въпрос за единичен случай.“

Господин Z: „Точно така. Цялата работа е именно в единичните случаи. Дори на едно дете е ясно, че по принцип не е хубаво да се убива. Но въпросът е съществуват ли такива единични случаи, при които това общо правило да не важи? С други думи, има ли такова общо и ненарушимо правило, което да казва, че винаги и при всички обстоятелства да се убива е зло?  Или съществуват някои отделни случаи, при които може да се допусне изключение от правилото, което веднага прави това правило условно, а не безусловно?“

Князът: „И какво целите вие с цялата тази постановка на въпроса? Дори и хипотетично да се съглася, че в този конкретен случай може би е правилно да се направи изключение, какво променя това? Този случай е изключително рядък и практически в живота ние никога не можем да се натъкнем на него. Ние говорим за войната като общо и всемирно явление. Вие няма да ми кажете сега, че такива пълководци като Наполеон, Молтке или Скобелев, като са водели своите войници на война, са били все едно в същото положение като този баща, който е защитавал малолетната си дъщеря от гавра?“

Господин Z: „Всъщност аз ви благодаря за това сравнение, понеже между държавната война, където се убиват хиляди души, и единичните случаи, където загиват само един или двама, има съвсем ясна пряка връзка. Както може да има гавра с един отделен индивид, така може да има гавра и с една цяла нация. Ние ще дойдем и до тази постановка на нещата. Но засега нека да се върнем на нашия пример и да го опростим.

Вместо баща ще използваме друг някакъв човек за още по-голяма убедителност. Понеже е ясно, че в случая с бащата родителските инстинкти да се защити детето ще вземат връх и ще се окажат просто една рефлекторна реакция. Затова нека да предположим нещо съвсем друго. Нека да предположим, че става въпрос не за баща, а за някакъв бездетен човек. Той няма деца и не знае от личен опит какво усеща един родител, когато някой му нападне детето. Той е просто един съвсем обикновен човек, който никога не е имал деца.

Та същият този човек съвсем случайно става свидетел на това как едно чуждо, непознато и слабо същество става жертва на насилие от някакъв изрод. Какво според вас трябва да направи този човек в дадения случай? Трябва ли да скръсти ръце и да проповядва добродетел, докато в същото време злодеят изтезава своята жертва? Или трябва да се намеси, за да защити жертвата? Този случаен човек, станал свидетел на едно жестоко деяние, няма ли според вас да почувства в себе си нравствения порив да спре със сила освирепелия звяр да малтретира жертвата си, пък и дори да има определена вероятност да го убие със своите силови действия? И ако вместо това, той реши да не прави нищо и да допусне това злодеяние да се извърши пред собствените му очи, докато той самият произнася прочувствени слова за моралност, то тогава как смятате вие, че този човек ще живее оттук насетне със своята съвест? Няма ли тя до края на живота му да го гложди, че той е станал един вид съучастник в едно жестоко престъпление и че не си е мръднал и малкия пръст, за да се опита поне с някакви конкретни действия да предотврати злото? И няма ли завинаги след това въпросният човек да се отвращава от самия себе си?“

Князът: „Въпросният човек, за когото говорите, може и да изпитва подобни чувства, но само ако той не вярва в действителното съществуване на нравствения порядък или ако е забравил, че Бог се проявява чрез правда, а не чрез сила.“

Господин Z: „Добре де, дайте ни, в крайна сметка, все пак някакво практическо наставление как да се разреши този проблем. Какво точно според вас е длъжен да направи този човек в конкретната ситуация? След като не може да използва сила, какво друго би следвало да направи? Да се обърне към Бога с гореща молитва ли? Да започне да се моли на Всевишния да прекрати незабавно въпросното злодеяние? Според вас възможно ли е по този начин изведнъж да се стигне до някаква внезапна щастлива развръзка? С други думи, възможно ли е според вас, вследствие на неговите горещи молитви, изведнъж да се извърши някакво нравствено чудо например разбойникът най-неочаквано и за самия него отведнъж да прогледне истината, сам да се настави на праведния път и да промени изведнъж моралния си облик? Или може би вие смятате, че може да се случи някакво физическо чудо, че например той внезапно може да бъде обзет от някакъв паралич или нещо такова? Това ли е решението, което вие предлагате? Да се молим да се случи чудо?“

Князът: „Защо пък молитва за чудо?“

Господин Z: „А какво друго?“

Князът: „След като аз вярвам, че светът се управлява от доброто и разумно начало на живота, значи аз вярвам в това, че в света се случва само това, което е съгласувано с волята Божия.“

Господин Z: „Извинявайте, вие на колко сте години? На тридесет?“

Князът: „На повече от тридесет съм“.

Господин Z: „Добре, значи в този случай вие вече ако не сте виждали или не сте чували лично, то поне по вестниците сте чели, че по света зли и безнравствени постъпки се извършват абсолютно навсякъде и по всяко време.“

Князът: „Е, и?“

Господин Z: „Как така ‘Е, и?’. Това означава, че „нравственият порядък“, за който вие говорите, или правдата, или волята Божия очевидно не се случват в света от само себе си.”

Политикът: „Знаех си, че ще се дойде до тази развръзка. След като в света съществува зло, това означава, че боговете или не могат, или не желаят да му попречат да действа. А оттук следва, че добрите и всемогъщи Богове не съществуват. Стара, но вярна максима.“

Князът: „Това е погрешна философия. Божията воля не е свързана с някакви си там човешки представи за добро и зло.“

Господин Z: „С ‘някакви си там’ представи не е свързана. Но Божията воля е свързана по възможно най-тесен начин с въпроса за истинското понятие за това какво е добро. Защото в противен случай, ако на Бог понятията за добро и зло му бяха изобщо безразлични, то тогава вие опровергавате самия себе си по най-категоричен начин.“

Князът: „Защо мислите така?“

Господин Z: „Защото тогава това ще означава, че вие смятате, че на Бог му е все едно дали силният мерзавец под влиянието на зверска страст убива едно слабо същество. Ако това действително беше така, то тогава на Бог би му било безразлично дали ще дойде някое друго същество и ще убие злодея. Защото предполагам вие не бихте утвърждавали такава нелепост, че само убийството на бедното и слабото същество се явява в очите на Бог като нещо добро, докато в същото това време убийството на силния и злия звяр е нещо зло. Нали така?“

Князът: „Вие говорите така, понеже вашата гледна точка е неправилна. Вие трябва да видите нещата от друг ъгъл. От нравствена гледна точка не е важно кой е убит. Тук същественото е кой убива. В дадения случай, ако вие говорите за злодей подобен на звяр, то значи в него няма морални импулси и следователно той не е отговорен за своите действия, понеже е обсебен само от животинската си природа“.

Генералът: „Тогава още повече няма проблем да се убие злодеят. Това е все едно, когато диво животно (например вълк или тигър) нападне човек. Животното няма разум и морални импулси. Тогава човекът има моралното право да убие животното, за да се защити, тъй като човешкият живот е по-ценен.”

Господин Z: „Когато един човек се държи като звяр, това не означава, че той е звяр в истинския смисъл на думата. Човекът-звяр се отличава от мен и от вас не по това, че той не притежава съвест или разум. Той се отличава по това, че той прави всичко възможно съвсем успешно да заглуши в себе си тези морални качества, а се оставя да бъде воден само от животинските инстинкти, които са заложени в него. Въпросните животински инстинкти са заложени във всеки един човек без изключение. Те са заложени дори и във всички нас, които водим този разговор. Само че тези вътрешни зверове ние обикновено ги държим приковани с дебели вериги в най-дълбоките подземия на своята психика. А в дадения случай злодеят, за когото говорим, собственоръчно е разкъсал веригите и е отпуснал звяра на воля. Но понеже човекът и звярът винаги остават свързани, то звярът при него търчи насам-натам, а човекът е привързан към него и звярът го влачи след себе си. Тоест не човекът подчинява звяра, а звярът подчинява човека“.

Князът: „Но вие забравяте, че няма значение какво е състоянието на този човек – пълна атрофия на разума или пълна поквареност на съвестта. Важното е, че вашата собствена съвест и вашият собствен разум няма да ви дадат да убиете този човек, пък ако ще и да е най-големият звяр.“

Господин Z: „Разбира се, че не бих го убил, ако разумът и съвестта не ми позволяваха да направя това. Но да предположим, че те ми говорят да направя нещо друго, което в дадения случай би било по-разумно. Защото от това, което ни казвате, излиза, че едва ли не най-важното за всички нас би трябвало да бъде и косъм да не падне от главата на всички злодеи. А това изобщо не е така. Тук има и трето лице, което в случая е най-важното, а вие изобщо не го споменавате. Това е жертвата на това насилие! Тя се нуждае от моята защита! Вие винаги забравяте за нея, когато говорите за морал и съвест, но по този начин пропускате най-важното.

Волята Божия в този случай се състои в това, че аз трябва да спася тази жертва. Аз съм просто длъжен да ѝ помогна. По възможност аз трябва да направя това, като щадя живота на злодея. Но на жертвата трябва непременно да се помогне и това е същественото. Затова първо ще опитам с увещания. Ако това не помогне, ще прибягна до сила. Ако силата не ми достигне и разбойникът ми върже ръцете и краката, чак тогава ще се уповавам на това да се моля на Провидението. И действително, чрез молитва понякога стават чудеса, но това е последният от методите. А вие прибягнахте до него още в самото начало, а накрая също така лекомислено го захвърлихте. Кой от тези способи ще приложа зависи от обстоятелствата, но това, което моята съвест БЕЗУСЛОВНО ми говори, е, че аз трябва да помогна на слабите и на беззащитните. Ето това ми казва моята съвест!

Князът: „А моята съвест ми говори при всички обстоятелства да не убивам. И това е всичко. От това, което вие говорите, излиза, че всеки един човек, даже и такъв, който стои доста високо в морално и нравствено отношение, може да си позволи да убие човек, стига да изпитва достатъчно жалост и състрадание към някоя жертва. А какво можем да кажем за великите пълководци, които са убивали с хиляди? И те ли са го правили от състрадание?“

Господин Z: „Вие вече втори път нетърпеливо преминавате в тази област. Какво пък, тогава ми позволете да се позова на историята. По този начин ще свържем личната защита на отделния гражданин със защитата на границите на една държава. Историята, която искам да ви разкажа, се е случила през 12. век в Киев. Тогава територията на страната била раздробена на множество малки княжества. Тогавашните князе сигурно са застъпвали подобни пацифистки възгледи като вашите или пък са считали, че е нормално само да се бият помежду си, но не и с външните си врагове. Така или иначе, те не се решавали да се обединят и да отидат да се бият против куманите (за тези народи от историята знаем, че са азиатски, номадски, тюркоезични народи). Главният аргумент, който изтъквали князете, бил, че на тях им е жалко да излагат населението си на бедствията на войната. Тогава великият княз Владимир Мономах излязъл с такава реч:

На вас ви е жал за селяните. Но вие не мислите, че ето ще дойде пролетта и ще отиде селянинът в полето с коня си. Там ще дойде също така и куманинът. Той ще убие селянина и ще открадне коня му. После ще дойде цяла тълпа от други кумани, ще избият селяните, ще изнасилят жените и ще ги отвлекат със себе си заедно с децата. Ще разгонят животните, ще опожарят селото. Защо в тази ситуация не ви е жалко за селяните? На мен лично ми е жалко за тях и именно поради тази причина ви зова да се съберем на бой срещу куманите.

Засрамили се князете, послушали го и настъпил мир след това при Владимир Мономах.

Владимир Мономах уговаря князете да тръгнат да се бият с куманите. Гравюра.

Князът: „Не разбирам защо ни говорите всичко това? Ние никога няма да бъдем в подобна ситуация и нямаме нищо общо с това, което се е случило с Владимир Мономах. Дори да предположим, че изобщо някога е съществувала подобна историческа личност, а не е била измислена от някой летописец, то трябва да се има предвид в какви времена са живели тези хора. В тези отдалечени от нас диви времена нравственото съзнание на хората все още не се е било извисило над грубото византийско разбиране на християнството. Тогава хората са си представяли, че творят добро, като убиват другите. Но ние живеем в съвсем различна епоха. Ние вече сме разбрали, че убийството е зло, което се извършва против волята Божия. В Библията една от заповедите ясно казва: ‘Не убивай!’. Затова под никакъв предлог това злодеяние не може да бъде оправдано. Още повече то не може да бъде оправдано, когато вместо един човек или двама се убиват стотици или хиляди по време на война. Това е преди всичко въпрос на лична съвест.”

Продължи нататък към втората част на статията …