Какво единствено може да стресне българските политици?

06.07.2015 г.

На фреската е показано как още от египетските времена са се управлявали народите, по добре познатият принцип: „Разделяй и владей“. Два народа воюват, управлявани от своите военноначалници. Военачалниците се управляват отгоре чрез конци от съответните духовни лидери-водачи. С едната си ръка духовните лидери дърпат конците на военачалниците, а с другата се здрависват дружески. Духовните водачи се управляват на конци от две свръхсетивни същества. Това е ясно, тъй като те нямат форма на хора. Едното има глава на змия и в него можем да разпознаем Луцифер, а другото има глава на крокодил и в него можем да разпознаем Ариман. Те също с едната ръка дърпат конците на държавниците, а с другата се здрависват приятелски. Остава само да се досещаме, че над тях някакви други още по-висши свръхсетивни същества дърпат някакви други космически конци, за които можем само да предполагаме. Но по времето на древния Египет познанието е достигало само до това ниво.

В предишните няколко статии публикувани в този блог говорихме за това, че България вече официално след 25 години злощастен преход се намира под робство. Говорихме за това как националния ни суверенитет е подкопан на абсолютно всички нива. В статията „US танковете: „присъствие“ ли са или „робство“?“ разгледахме най-подробно в отделна таблица всички основни пилони на които се крепи държавния суверенитет на една държава – като възможността за собствено законодателство, охрана на националните граници, икономически суверенитет и т.н. Реалността показва, че във всички тези области България се намира в нео-колониална зависимост и не е в състояние да упражнява национален суверенитет.

В една нормална държава въпросната констатация би трябвало изключително силно да притесни политическия елит на страната, тъй като именно той преди всичко се оказва с вързани ръце. Ето виждате какво става в Гърция например. Там се опитват да подкопаят суверенитета на страната само чрез единия от пилоните – икономическия и това е достатъчен повод цялата страна, заедно с избрания от народа политически елит да се вдигне на борба. Там дори засега не пипат много останалите пилони. Например, независимо от бушуващата икономическа криза, Гърция продължава да си поддържа 156 хилядна армия, докато нашата вече се е стопила на 34 хиляди, с тенденция да намалява още. Същото се отнася и за останалите области, засягащи националния суверенитет.

Отделен е въпросът дали Гърция действително ще успее само чрез използване на механизмите на съществуващата политическа система да преодолее проблемите си. По принцип винаги политическото устройство на една система се замисля така, че смяната на статуквото да се окаже невъзможна задача. В този смисъл много правилна е сентенцията, че ако изборите променяха нещо, щяха да ги забранят. Тази теза е подробно развита в статията ми „Възможна ли е промяната по демократичен начин?“

В последно време на всички става все по-ясно, че по отношение на националните държави се упражнява изключително силен натиск те „да се откажат“ от една голяма част от националния си суверенитет. Това явление изобщо не е типично само за България, то се прилага към абсолютно всички държави по света. Естествено първи сдават багажа по-малките и по-бедните държави. По-големите, по-богатите и особено по-силно въоръжените, могат да си позволят да се борят по-дълго и да договарят по-добри условия за своята окончателна капитулация, както и да отлагат този момент за по-далечното бъдеще. Обаче предполагам вече на всички става ясно, че в крайна сметка образуването на един единствен център (световно правителство), откъдето ще се ръководят всички дела на планетата е неизбежно. Ключовият въпрос е кой от двамата най-големи играчи, останали все още в играта ще го оглави и къде се вписва тук България?

Като казвам това дори вече не визирам конкретни държави, тъй като става въпрос за наддържавни, корпоративни интереси. Но условно казано, единият голям финансов център се намира в Ню Йорк, и около него гравитират всички западни държави, включително и целият Европейски съюз. Другият център се намира в Москва и около него гравитира Евразийският икономически съюз и страните от БРИКС. България както винаги се намира по средата на това противостояние. Така беше и по времето на Втората световна война, когато стоеше въпросът дали България трябва да се присъедини към групировката, водена от фашистка Германия или към блока, към който принадлежеше и съветска Русия (знаем какво се случи накрая). Така е било и преди това, когато България е трябвало да направи пак своя исторически избор – дали да се присъедини към западноевропейския католицизъм или да избере източноправославното християнство (знаем и този избор как е завършил). Сега предстои да се избира за трети и последен път.

През последните 25 години беше направено всичко възможно страната ни окончателно и безвъзвратно да се присъедини към западния център. Това не е учудващо, тъй като и миналите пъти нещата са се развивали точно по същия сценарий. Този път най-много за ориентацията на запад допринесе насилственото ни присъединяване към НАТО през 2004 г., което беше осъществено без референдум. По същия начин след това през 2007 г. България стана член на Евросъюза пак без всенародно допитване макар че това е ключов въпрос, който засяга стратегическата политическа ориентация на страната.

Сега обаче като се вижда плачевното състояние на българите след целия този „преход“ все повече и повече хора започват да се питат, а не беше ли грешка този завой на запад, при положение, че ценностната система на българите и традиционната икономическа, психологическа и мирогледна ориентация на болшинството от българското население винаги е клоняло по-скоро на изток? Изобщо кога националните интереси на България са по-добре защитени, когато сме ориентирани на запад или когато сме ориентирани на изток? Или въпросът вече даже може да се постави и така, имат ли изобщо някакъв шанс българите да оцелеят като нация, ако в най-скоро време не се преориентират на изток?

Защото погледнато от историческата перспектива на времето, западната ни преориентация през последните 25 години е просто равнозначна на Трета национална катастрофа. Вече е заплашено не само съществуването на държавата България, а съществуването на българите като нация. Това предполагам вече е напълно ясно за всички. Кризата върви на абсолютно всички фронтове – икономическа, политическа, етническа, демографска и т.н. и се задълбочава все повече. Съсипана е енергетиката, промишлеността, селското стопанство, армията, медицината, образованието и общо взето всичко останало.

Но това като че ли изобщо не притеснява родния ни политически елит. Те продължават да си управляват щастливо и продължават да се правят все едно, че нищо не се е случило. Това не може да е резултат на някаква масова шизофрения. Тези хора не са глупави. Значи това е резултат на предварителни договорки между всички тях взети вкупом. С две думи става въпрос за масово национално предателство.

Във всички източноевропейски държави се наблюдава едно и също явление. Можем условно да го наречем „Загуба на национален суверенитет и изпадане в зависимост от международния банково-олигархичен капитал“. Политическият елит на всяка една от тези държави реагира на това явление по различни начини, които са специфични за народопсихологията на всяка една от тези нации. Именно затова всяка една източноевропейска държава е подложена горе-долу на един и същ огромен външен натиск, но всяка една от тях реагира различно. За Полша например въпросът към кой блок ще се присъедини никога не е стоял. Те от самото начало избраха западноевропейския път на развитие и бяха подкрепени в това си начинание. Дали това не се случи, понеже Полша е католическа държава? По подобен начин се разиграха нещата и с Чехия. Източна Германия изобщо изчезна и се претопи в западна Германия и там се създаде един политически елит. В Унгария се създава видимост за противопоставяне срещу европейските политики, но като се има предвид близостта на тази държава (и исторически и географски) до сърцето на Европа, е ясно, че унгарският елит е всъщност неразделна част от западноевропейския елит.

По друг начин протекоха нещата в православните източноевропейски страни. Елитът на тези държави изобщо не беше приет радушно от западноевропейския елит. Там не ги считат за равни, и се отнасят с тях по съвсем друг начин, в сравнение с отношението към елита на досега споменатите католически държави. Затова тук се оформиха три различни подхода:

• Пълна и безусловна капитулация, блюдолизство и робско подчинение (България)
• Пълна и безусловна съпротива (бивша Югославия)
• Икономическа и политическа съпротива, включваща само позволените демократични средства на Европейския съюз (Гърция)

Видяхме, че когато елитът на бивша Югославия открито се противопостави срещу хегемонията на Европейския съюз (а оттам и на САЩ, и изобщо на западния банково-олигархичен капитал) тогава тяхната държава беше изобщо срината от лицето на земята със касетъчни бомби. Там просто се проведе война. Това беше цената, която те заплатиха за верността си към Русия.

В крайна сметка Югославия беше раздробена на множество малки държави и по този начин нейното важно геополитическо значение беше премахнато. Бомбите обаче не можаха да променят мнението на сърбите, нито тяхната източна политическа ориентация. Те както си бяха русофили и преди, така си останаха русофили и след войната, пък и са си такива досега. В това отношение те се оказаха изключително верни на своите морално-етични ценности. Това, че не влязоха в структурите на Европейския съюз и на военния блок НАТО им дава възможност да не се съобразяват с редица европейски директиви. В това отношение те са в състояние доста по-добре от нас да упражняват своята национална политика и дори да запазят една голяма част от националния си суверенитет. Докато „европейска“ България е тотално скована отвсякъде в своите действия и не може под никаква форма да направи това. Ние вече сме стигнали до положение, при което не можем даже и да кихнем без одобрението на ЕС. И колкото повече Русия става все по-силна, толкова повече значението на Сърбия ще нараства. В момента ние просто така да се каже им пречим, тъй като заставаме по средата между Сърбия и Русия и спираме тяхното свободно сътрудничество, като например за строителството на Южен поток и т.н.

През 2014 г. излязоха резултатите „Показалец на настигането“ (The Catch Up Index), предоставено от институт „Отворено общество“ (1). То обхваща 35 държави – 28-те членки на ЕС и кандидатките Сърбия, Македония, Турция, Албания, Черна гора, Босна и Херцеговина и Исландия, като ги оценява по 47 индикатора – икономически, социални, политически. България и Румъния са рамо до рамо, съответно на 28-ма и 29-та позиция в общата класация, което показва, че са на дъното на Европейския съюз. Тоест по редица показатели нашата страна застава по-близо до Албания, отколкото до ЕС. Дотук няма изненади. Изненадващото е, че по качество на живот сме на 30-то място, което означава, че дори Сърбия е преди нас. Какво излиза? Че онези, на чийто глави изсипаха хиляди касетъчни бомби, в крайна сметка днес имат по-добро качество на живот от нас, които сме неописуемо горди, че сме осъществили мирен и покорен преход?

За сравнение можем да предоставим и други цифри. Когато през 1999 г. НАТО бомбардира Югославия (и България раболепно предостави въздушен коридор за американските самолети) бяха избити общо около 1000 военнослужещи и около 2700 души мирно население (2). Запомнете добре тази цифра. Общо 3700 загинали. Тази статистика естествено е много печална, но тя е нищо в сравнение с загубите, които бавно и постепенно е претърпяла (и продължава да търпи) България по време на „мирния“ си преход. В следствие на това, че държавата ни е абдикирала от функциите си (или което е даже по-лошо – вследствие на това, че държавата работи активно ПРОТИВ интересите на българите), ежедневно в „мирна“ България умират много повече хора, отколкото по време на война.

Ще кажете как така? Ами много просто. Взривяват се например складове с боеприпаси, хора без трудови договори и без квалификация се оказват затрупани под строежи, миньори при ужасни условия на труд се оказват затрупани в необезопасени мини, току някой идва и те убива (както на магистрала Струма например), или пък пълен камион с берачи на билки за 7 лв. на ден се преобръща в дере, или пък някой се самозапалва, много други пък (включително и млади хора) скачат от високо, защото им е писнало да живеят в тази държава, или загиват хора вследствие на наводнения и свлачища, причинени от безстопанственост и безхаберие, или къщите им се срутват понеже циганите незаконно крадат въглища от галериите отдолу, или някой бива пребит или убит за 10-20 лв. на улицата, или карайки си по магистралата изведнъж попадаш в дупка, след което получаваш фрактура на мозъка и умираш в болница, или охранители те убиват в търговски мол и т.н и т.н.

Примерите са ужасно много. Всички те са замаскирани като битова престъпност, природни бедствия, или други „случайни“ фактори, но всъщност това изобщо не е така. Причините за всички тези случаи са пряко свързани с безхаберно и предателско държавно управление. При това заслугата, че сме на това дередже в момента не е изцяло само на настоящите управляващи (макар че и те имат достоен принос). Заслугата е на всички политици взети вкупом заедно, които се изредиха на българската политическа сцена през последните 25 години, и които осъществиха така нареченият „мирен“ български преход към мутренско-олигархична диктатура. Така че виждате, че не е нужно да се води война, за да загинат страшно много българи. Достатъчно е да бъдат превзети държавните институции отвътре и назначените там агенти бавно и постепенно, по мирен и демократичен начин могат да редуцират населението до предварително планирания минимум.

По официални данни населението на България се е стопило от близо 9 милиона през 1989 г. до около 6 милиона през 2015 г. Някои твърдят, че истинската цифра може би е даже някъде около 5 милиона, а останалите са „мъртви души“, които се използват само по време на избори. Дори да предположим, че около 2 милиона от тези хора са имигрирали зад граница и са живи и здрави, къде са останалите 2 милиона? Ако се проведе една истинска статистика, най-вероятно ще се окаже, че една голяма част от тях са си отишли вследствие на действието или на бездействието на българската държава – лошо здравеопазване, ниски доходи, мизерия, недохранване, лоши санитарни условия, постоянен страх от терор и свързани с това инфаркти, битова престъпност и още много други. Всички тези неща заедно водят до изключително нисък стандарт на живот и в крайна сметка всичко това вкупом взето заедно води до десетки хиляди смъртни случаи.

Само по официални данни от 1990 до сега населението на България е намаляло с 953,612 души (3). Тоест, официалните власти на страната признават, че за 25 години преход вследствие на отрицателния демографски прираст на населението сме загубили около 1 милион граждани. Тъй като преди прехода, имахме почти 9 милиона население, а сега сме най-вероятно някъде около 5, то би следвало да си направим заключението, че около 3 милиона от населението на България (включително бабички и дядовци) са имигрирали. Това естествено не е вярно, затова по-вероятно е около два милиона да са имигрантите, а смъртните случаи да са двойно повече от тези които са написани в официалната статистика.

Но дори и да повярваме на официалната статистика, това пак означава, че един средно голям град с население от около 40,000 души изчезва всяка година от лицето на българската земя. И това продължава вече 25 години, затова вече са изчезнали 25 такива града с размерите на Ловеч, Силистра, Димитровград, Търговище или Монтана. А ако повярваме на конспиративните теории, то ще излезе, че губим не един, а два такива града годишно или един по-голям град с двойно повече население. Това е все едно всяка година от картата на България да се заличава по един български град като Враца, Велико Търново, Благоевград, Хасково, Ямбол, Пазарджик или Перник.

Причините за такова драстично намаляване на населението могат официално после да бъдат записани като „инфаркти“, „нещастни случаи“, „битова престъпност“, „старост“ или нещо подобно, но истинските причини са много, много по-дълбоки. Така че оказва се, че в мирно време може да се загуби много повече население, отколкото по време на война. В този смисъл войната не е абсолютно зло, нито пък мирът е абсолютно добро. Много са важни също така клаузите на този мир и на каква цена се постига той. Ако цената е десеторно повече жертви, отколкото по време на война, то тогава по-добре да се умре геройски по време на война, отколкото да се умира бавно и мъчително в уж „мирно“ време. Дори по време на най-големите си национални катастрофи България не е преживявала подобен демографски срив. Затова положението не е сериозно. То е катастрофално. Време е да си признаем истината. Става въпрос за Трета национална катастрофа.

Дали обаче цялата тази ужасяваща статистика притеснява българските политици? Ни най-малко. По всичко личи, че те изобщо не са се трогнали от така възникналата катастрофална ситуация. Та нали те самите са я предизвикали? Направили са го, понеже така им е било наредено „отгоре“. Най-вероятно те вече отдавна са си превели парите в западни банки, купили са си имоти чрез подставени лица и куфарите им са стегнати, така че в случай на необходимост да проведат нужният и бърз екзодус (излизане) в посока западни и югоизточни дестинации. По всичко личи, че целият български елит още от самото начало на прехода е бил съвсем наясно, че е планирано българската държавност да бъде ликвидирана и са се разбрали точно кой какво да получи от общата баница.

Също така важно е да се разбере, че докато българският народ продължава мирно и кротко да ходи на работа и да произвежда материални блага е много малко вероятно нещо да се промени. Това е така, защото всичко е разпределено между „управляващи“ и „опозиция“ и няма никакви шансове нищо да бъде променено чрез каквито и да било избори. Затова тук трябва дебело да подчертаем, че българският политически елит изобщо не се притеснява от катастрофалността на положението. За тях това е планирана катастрофа. На тях им е платено именно, за да предизвикат тази катастрофа. Така че според тях всичко се развива съгласно предварително предначертания план. От гледна точка на елита единственото нещо, което има значение е дали положението е УПРАВЛЯЕМО или не. От тяхна гледна точка, когато държавата се съсипва планово, това е добре, тъй като именно това им е заповядано да вършат. От тази гледна точка те си вършат работата изключително добре. Техният план е изпълнен и преизпълнен. В известен смисъл, те даже заслужават бонуси за добре свършена работа. Обаче ако възникне НЕУПРАВЛЯЕМ ОТ ТЯХ всенароден бунт, това вече е катастрофа (за елита). Но за народа пък, това е спасение.

Нека никой да не си храни абсолютно никакви илюзии по отношение на съвременната ситуация. Астрологическата карта на България недвусмислено показва, че българският народ днес за трети път е попаднал под робство, също така както той е бил заробен през 14. век, а преди това и през 11. век. Съществената разлика е, че в предишните векове това е ставало по насилствен, военен начин, докато днес заробването се извърши мирно и кротко в продължение на 25 години „мирен“ преход. Друга особеност е, че чисто външно държавата ни все още продължава да съществува на политическата карта на света. Това е много коварно, понеже чрез този хитър маньовър беше приспана огромна част от българския народ. Но всички важни държавни постове вече отдавна са заети от подставени лица и от чужди агенти. Те на пръв поглед изглеждат като българи и са горе-долу българо-говорещи, но по действията им може да се познае, че не са такива. Може да се каже, че целият български политически елит, участвал в управлението през последните 25 години задружно предаде националните интереси на България в името на своите собствени олигархични интереси и в името на своите задгранични господари.

Така че робството днес пак е налице, само че под по-различна, осъвременена неоколониална форма. Вместо да поставят в управлението чужди управници (например византийци или османци), начело на държавата са поставени уж българи. Така е по-трудно да се поведе борба, понеже на пръв поглед изглежда все едно, че ние едва ли не все още имаме собствена национална държава. Също така вместо да пращат тук башибозук, който прекалено много се натрапва на очи с екзотичната си жестокост, изграждат „натовски контролни центрове“ или вкарват „съюзнически натовски танкове“. Като през цялото това време ни лъжат по медиите, че тези танкове уж били „наши“. Но всеки един американски танк, вкаран на наша територия означава само едно – загуба на национален суверенитет. Както е ставало преди, така става и сега. Формата е променена, съдържанието обаче не.

Основният критерий за робство е липсата на възможност за вземане на лични, свободни решения. Робът е лишен от възможност да упражнява свободната си воля. Той е задължен стриктно да изпълнява заповедите на господаря си, дори ако те му нанасят вреда. Тоест с действията си робът винаги служи на господаря си и няма право на личен избор, независимо от това какви са последствията за самия него. Всички други отличителни белези на робството са следствие именно на това първично обстоятелство – липсата на свобода и невъзможност за вземане на свободни решения.

Всеки, който дава различни определения за робство е най-вероятно самият той робовладелец, който има личен интерес робите да бъдат объркани в понятията си и да не знаят какво е точното определение за робството. Защото колкото по-объркани, колкото по-непросветени и колкото по-заблудени са робите, толкова по-лесно манипулируеми са те. В наши дни в медиите се дават различни определения за робство и всички те поставят пред себе си пак същата тази цел – объркване, дезинформиране, замъгляване на съзнанието, оплитане в лъжи, изпадане в заблуди и подлагане на измами. Всички алтернативни определения за робството се пишат от роби, на които им се плаща, за да прокарват подобни идеи. Те са роби, понеже не разполагат със свободата да пишат свободно, а пишат само това, за което им е платено. Утре друго ще им заповядат, друго ще напишат. Значи са роби понеже не могат да упражняват волята си свободно.

В този смисъл дори и наемните работници са роби, при условие, че заплатите им са толкова ниски, че покриват само основните им нужди. Защо това е така? Защото при такива ниски заплати няма принципна разлика между робовладелството в миналото и днешният олигархичен капитализъм. В предишните векове на робите са били предоставяни безплатни дрехи, осигуряван им е бил подслон, и безплатна храна, но са били принуждавани да работят насила. А сега как е? За да могат да си заплатят сметките за парно, електричество, вода, храна, дрехи и за си осигурят елементарен покрив над главата, хората са принудени да работят насила. Значи има ли тук някаква принципна разлика? Дори сега е по-лошо, защото капиталистът не се интересува какво се случва с човека (роба), когато той бива изхвърлен на улицата или няма елементарни средства за препитание.

Основната разлика между предишното робовладелство и днешният капитализъм се състои в това, че съвременният роб теоретически може да си избере един господар, на който да работи за 350 лв. или ако това не му харесва може теоретично да отиде при друг господар, на който да работи за 390 лв. на месец. Но тази разлика не е съществена. Тя не води до кардинална промяна на робското му положение. Рано или късно всеки робовладелец-капиталист ще си осигури нужните му роби. Дори и да му се наложи да заплати 10-20 лв. повече за надници, от това нищо съществено в системата няма да се промени. Като дигнат малко заплатите, веднага вдигат и цените на основните консумативи и то винаги така, че положението да стане още по-лошо, отколкото преди.

Време е да си признаем истината. При все цялото ни покорство, робско търпение и безгранично овчедушие ние, българите, нямаме никакъв шанс в бъдещият нов световен ред. За нас е предвидено робско съществуване и постепенно изтребление. Ако нищо не се направи сега, други народи ще населяват нашите земи най-много след 20-25 години. Това е историческото отмъщение, което Европа ни е подготвила затова дето в предишните векове не приехме католицизма, а в последствие се присъединихме и към източния социалистически строй. Те не прощават такива неща.

Тогава какво може да се направи? Откритото противопоставяне води до война, както се видя на примера на Югославия. Борбата с демократични средства има нулеви шансове на успех, както най-вероятно ще се види на примера на Гърция. Защото ако „изборите променяха нещо, щяха да ги забранят“. Но и покорството не е изход, тъй като заколението става бавно и постепенно, но все пак най-накрая, то се случва. Нито пък имиграцията е изхода, понеже по този начин просто преотстъпваме земята си на чужди нации и народи, които след това могат свободно и безпрепятствено да се настаняват в нея. А емигрантите винаги ще се скитат немили недраги по чуждите страни. Дори и техните деца и внуци, пак няма да бъдат приети като свои, а ще си останат пришълци (еничари).

Тогава какво да се прави? Единственото, което може да промени системата е когато всички роби ЕДНОВРЕМЕННО и ЗАДРУЖНО решат да блокират системата, като откажат да работят. Това е единственото нещо, което може да стресне целия български „управляващ“ и уж „неуправляващ“ елит взет заедно. Национална стачка. Ако всички роби откажат да робуват едновременно, то тогава неминуемо ще трябва да се извърши сериозна промяна на системата, поради НЕУПРАВЛЯЕМОСТ. Но докато робът продължава доброволно да ходи на работа и да работи за жълти стотинки, промяна няма да има. Никакви протести няма да помогнат. Много е важно да се поддържа единство на действията, тъй като една птичка пролет не прави. Ясно е, че при така създадената неоколониална робовладелска система нито един българин не може да се спаси поединично.

Проблемът не може да бъде решен и чрез имиграция. Тези, които са решили да имигрират, в крайна сметка пак губят, тъй като губят родината си. Ако нищо не се направи сега, само след 20-25 години техните деца и внуци няма да могат да се завърнат като свободни граждани в своята родина. Дотогава тя вече официално ще бъде управлявана от представители на чужди националности, а българите ще бъдат екзотично малцинство. Затова трябва да се действа решително сега. Ако трябва чужденците зад граница трябва материално да подпомогнат останалите все още в България. А тези останали в България трябва едновременно да откажат да ходят на работа. Друг път няма. Именно тогава положението в България няма да е повече „управляемо“, и именно това ще позволи да се демонтира тази система и да се изгради друга, с нова ориентация.

Предполагам вече всички разбират, че този път по който се движим в момента води към бавно, но сигурно унищожаване на държавата България, а оттам и физическото унищожаване (бавно и постепенно) на една голяма част от етническите българи или до разпръскването им по цял свят. Тези, които са разпръснати по света ще бъдат следващите на опашката за унищожаване. Когато вече я няма националната държава на българите, те и техните потомци също постепенно ще бъдат или претопени или унищожени.

Югославяните избраха своя път и независимо от войната парадоксално дадоха най-малко жертви. Гърците също избраха своя път – да се борят със средствата на демокрацията срещу налаганите им отвън нови правила на играта. Все пак те са измислили демокрацията и си мислят, че това е пътят. Но дали ще успеят? Съвременната представителна демокрация има доста по-различни правила на играта, отколкото тези, които са практикували гърците преди 2600 години. Дали правилата на играта, наложени този път от ЕС ще позволят на гръцкия народ демократично да решава собствената си съдба? Бъдещето ще покаже. Аз лично съм скептичен. Засега българинът се придържа към добре заученото правило по време на многовековните си робства, че „преклонена глава сабя не я сече“. Да, обаче оказва се, че я сече и то още как. Тихомълком, подмолно, „демократично“, но милиони български глави досега се оказаха посечени, в прекия и в преносен смисъл. Ще се оставим ли да отсекат и онези, които все още се крепят на раменете?

ПРЕПРАТКИ:
1. По качество на живот България е по-близо до Албания, отколкото до ЕС http://www.segabg.com/article.php?id=698986
2. Бомбандировките над Югославия https://ru.wikipedia.org/wiki/Бомбардировки_Югославии (1999)
3. Данни за демографските показатели на България https://bg.wikipedia.org/wiki/Данни_за_демографските_показатели_на_България